Джон Коннолли - Душа в пламъци

И двата номера, на които беше звънял Алън и от които му се бяха обаждали, бяха проследени до телефони за ед​нократно ползване, купени в Масачузетс и Роуд Айлънд; последното обаждане и до двата беше направено от бензи​ностанцията предишната вечер. Въпросните джиесеми оба​че не бяха изхвърлени. Единият от тях бе намерен в джоба на Томи Морис, а другият в колата, използвана от ловците за пътуването до Пастърс Бей. Алън бе продал не само човека, когото бе смятал за Рандъл Хейт; продал бе и Томи Морис на враговете му. Жилищната сграда в Линкълнвил преди бе притежавана от бостънската фирма за експлоатация на шел​фа „УИПК Стратеджис Инк“ и беше поддържана от компа​ния за управление на имоти, базирана в Белфаст. Докато все още се бе разпореждала със сградата, белфастката компания бе информирала щатската полиция, че три месеца по-рано тя е била продадена от бостънска банка, след като компанията собственик е прекратила плащанията по ипотеката. Оказа се, че тази компания, УИПК, е била параван за инвестициите на Томи Морис в недвижими имоти. Следата ставаше по-ясна: Алън е бил едно от опитомените ченгета на Морис в Бостън, продължил е да поддържа връзката с него и след премества​нето си в Мейн, като е държал под око сестра му и успоредно с това му е подавал информация, която при нужда да бъде използвана за улесняване движението на дрогата, оръжията и другата контрабанда. Всъщност не беше изключено тък​мо Морис да бе насочил Алън към работата в Пастърс Бей. В замяна всеки месец му бе превеждал известна сума пари и по-късно бе осигурил на приятелката и детето му място, където да живеят. Но проблемите на Морис започнали да се трупат и допълнителните приходи на Алън секнали и новото му семейство било лишено от възможността да живее без​платно или на намален наем за негова сметка. Изчезването на Ана Кор дало на Алън възможност да спечели малко пари от скалпа на Томи Морис. Подмамил го бе в Пастърс Бей именно с тази цел, използвайки Рандъл Хейт като стръв в подготвяния капан, и после бе информирал хората на Оуени Фаръл къде могат да го намерят.

Веднага бе поискано разрешение за достъп до регистри​раните разговори от телефона на самия Алън. Предишната вечер, малко след девет часа, до джиесема му бе получено обаждане от дотогава непознат номер. Фостър, полицаят, който официално е бил дежурен, потвърди, че когато се е върнал в участъка в 9,10 ч., Алън си е бил тръгнал.

Телефонът, използван за обаждането до Алън, не беше намерен, но чрез триангулация мястото, от което са му звънили, бе ограничено до гората около къщата на Лони Мидас. Опитите да се проследи телефонът на Алън посредством на​биране на номера му бе безуспешен, също както при теле​фона на Ана Кор. Ако Алън още не се беше избавил от него, значи го бе изключил и бе извадил батерията.

Камионът на Алън не бе открит нито от местната поли​ция, нито от федералните, а от шестнайсетгодишно момче и неговата петнайсетгодишна приятелка, които тръгнали с ко​лата си към бреговия наблюдателен пост, наречен Фрайърс Пойнт, за да гледат залеза и да прекарат приятни мигове за​едно. Те забелязали превозното средство в гората близо до наблюдателния пункт и тъй като не искали да се отдават на интимности, когато наоколо има други хора, решили да обър​нат и да потърсят по-усамотено място. Момчето видяло, че вратата на шофьора е отворена. Разтревожило се, отишло да погледне по-отблизо и му се сторило, че разпознава камиона на началник Алън. В Пастърс Бей вече бяха плъзнали слухо​ве, че полицейският началник е изчезнал, така че момчето се обадило на 911. Щатската полиция и федералните веднага довтасали и намерили в жабката два джиесема: този на Алън и телефона, който е бил използван за обаждането от гората. Полицията и ФБР решили, че Алън е избягал. Започнали да преразглеждат становището си едва когато намерили петде​сет хиляди долара в банкноти по двайсет и петдесет, скрити под резервната гума.

Освен парите и телефоните била намерена и синя найло​нова торбичка с блузата, полата и бельото на Ана Кор, свежо изпрани и изгладени.

Аз пропуснах вълнението, предизвикано от намирането на камиона. Щом Енгъл и Уолш ми позволиха да напусна участъка, но не и пределите на Пастърс Бей, отидох в отчай​ващо неприветливия хотел встрани от „Мейн Стрийт“, сто​панисван от сестрите близначки на неопределена възраст, и поисках стая. Не бях в състояние да шофирам. Спуканото тъпанче още ми причиняваше болка и въпреки че гаденето и световъртежът почти бяха преминали, бях изтощен и ме мъчеше главоболие. Когато пристигнах пред входа на „Би енд Би“, дрехите ми се бяха втвърдили от спечената кал и очаквах, че ще ми препоръчат да си намеря по-непретенциозен мотел или ще ме пратят да спя в колата. Вместо това сес​трите, които ми отвориха заедно, облечени в еднакви бледо-сини рокли, ме въведоха в своята най-голяма стая, „защото тя е с баня“. Посочиха ми халата в гардероба и ми казаха да оставя мръсните дрехи в торба пред вратата. Попитаха ме дали искам нещо за ядене или кана кафе, но единственото, което исках, беше да спя. Любезностите им бяха поднесени по лишен от усмивки делови начин, което ги правеше още по-затрогващи.