Джон Коннолли - Душа в пламъци

Нощта му даваше прикритие, докато бягаше, и звуците от престрелката затихнаха. Разбра, че се движи на изток, отда​лечава се от дома си и отива към главния път. Имаше нужда от помощ; онези го бяха наранили лошо. След първоначал​ния изблик на адреналин, който го бе отвел далече от тях, бе тръгнал по-бавно и вече усещаше силната болка в лицето и корема си. Бяха му счупили нещо, едно или две ребра може би, защото усещаше болка във вътрешностите си. Някак ус​пяваше да се движи, но чувстваше как силите го напускат и си наложи да върви по-предпазливо. Боеше се, че ако падне, повече няма да стане.

Стигна до пътя и зави наляво към града. Наблизо има​ше други къщи. Най-близките му съседи, семейство Роули, винаги оставяха запалена лампа през нощта и вече почти я виждаше през дърветата. Продължи да пристъпя, залитайки, опасал тялото с дясната си ръка, сякаш за да запази физиче​ската и психическата си цялост. Чу да приближава кола и в обърканото си състояние се опита да определи посоката, от която идва. Ако идваше отзад, можеше да са хората, които го бяха изтезавали - да го търсят, за да довършат започна​тото. Ако идваше от града, можеше да е някой, който ще му помогне. Болката отвътре се засилваше. Не бяха счупени само ребрата. Разкъсано бе нещо меко и жизненоважно там, вътре, и материята му се изливаше.

Фарове осветиха дърветата пред него и той се разплака от облекчение: идваше от Пастьрс Бей. Когато колата се показа иззад завоя, размаха лявата си ръка и тя намали. Отдръпна се в края на платното, колата спря до него и той разпозна водача още преди стъклото да беше свалено.

- О, слава богу - каза Лони. - Слава богу, че си ти.

Нощният въздух затрептя и атомите се подредиха в силу​ети на момиче и мъж. Те се държаха за ръце, лявата ръка на Селина бе здраво стисната в дясната длан на Уилям Лаген- хаймър. Селина протегна свободната си ръка към него, ви​каше го да се присъедини към тях. Той не желаеше да тръгне с нея. Знаеше къде иска да го отведе. Щяха да напуснат тази земя, и тримата заедно.

Началник Алън го простреля в гърдите тъкмо преди да каже своите последни думи.

Мъжът на име Франки още не бе умрял. Лежеше на земя​та и животът изтичаше на червена пяна от тялото му. Други​ят, Мартин, бе коленичил до него и милваше нежно главата му, докато последните глътки въздух си проправяха път на​вън. Отвори уста, опитвайки се да каже какво вижда, и очите му се разшириха от удивление, преди животът да ги напусне завинаги.

Томи Морис се беше свлякъл до дънера на близко дър​во, едната буза опряна в кората, другата отнесена от куршу​мите, които го бяха убили. Наблизо лежаха мъртви трима мъже, ловджийските им дрехи бяха покрити с тъмни петна от кръв и от сенки. Четвърти беше прострелян в корема и в краката. Щеше да оживее, ако получеше помощ навреме. Петият бе избягал от битката, а Ейнджъл и Луис го бяха ос​-тавили да си иде.

Мартин беше ранен. Лявата му ръка висеше безпомощно до тялото с раздробени от сачми лъчева и лакътна кост. Не плачеше над тялото на младия мъж, когото беше убил, въ​преки че изражението му изразяваше скръб. Изправи се и за пръв път погледна към Ейнджъл и Луис.

- Те са с мен - казах аз.

- Ще има въпроси.

- Не и към тях.

- Тогава им кажи да изчезват от тук. Само това им дължа.

Ейнджъл и Луис си тръгнаха, без да продумат. Зрението ми още бе замъглено по периферията, но равновесието ми се оправяше. Болката в ухото вече не беше така свирепа и можех да стоя почти без да залитам.

- Кой от вас ме удряше? - попитах.

- Всички - отвърна Мартин.

- Добре подредихте и Лони Мидас.

- Направих каквото трябваше да направя. И мислех, че името му е Рандъл Хейт.

- Рандъл Хейт е мъртъв. Мъж на име Лони Мидас го е убил и е заел мястото му.

- Защо?

- Защото не е искал повече да бъде човекът, който е бил. Защото вече не е знаел кой е.

- Те ще го намерят - каза, но после се поправи: - Ние ще го намерим.

- При положение, че остане жив достатъчно дълго след този побой.

- Направих каквото трябваше да направя - повтори Мар​тин.

- Защо? Защото мислеше, че той е отвлякъл момичето или просто защото Томи Морис ти нареди?

Той се замисли. Очите му бяха тъжни.

- Не знам.

- Мартин истинското ти име ли е?

- Има ли значение?

Извади джиесема си и започна да набира.

- Ще ида да потърся Лони.

- Не, ще стоиш тук.

- Върви по дяволите - отвърнах аз и тръгнах.

- Казах ти да стоиш тук.

Тонът му ме накара да се обърна. Джиесемът беше вече в лявата му ръка и мястото му в дясната бе заето от пистолет.