Джон Коннолли - Душа в пламъци

- Попитайте го още веднъж - нареди той.

- Не знае нищо, Томи - рече тъмнокосият.

- Мартин, казах да го попиташ още веднъж.

Онзи, когото нарекоха Мартин, се наведе да говори с Лони Мидас.

- Той иска само да знае къде е момичето. Кажи му и ще те пуснем.

Лони поклати глава, ала остана безмълвен.

- Губим го - каза Мартин, но Морис не отговори.

Мартин опита отново.

- Ако знаеш къде е, само кимни. Ще те почистим и ще идем да я вземем. Така ще е най-добре.

Но Лони отново поклати глава.

- Кълна се, Томи, не знае. Ако знаеше, досега щеше да ни е казал. Аз не бих издържал изтезанията, на които беше подложен.

- Ами той? - посочи ме Томи. - Него не го попита какво знае.

- Той е частен детектив, Томи. Не е отвлякъл твоята пле​менница.

- Може да знае къде е.

Начинът, по който говореше Томи Морис, напомняше го​вор на робот. Като се връщам назад, ми се струва, че той не бе в състояние да мисли за нищо друго освен за Ана Кор, защото тя бе единственото нещо, което го караше да про​дължава нататък.

- Томи - рече Мартин с най-мекия тон, на който беше способен, -ако знаеше къде е, щеше да каже на ченгетата. Чувал съм за този човек. Той не си губи времето.

Червенокосият бе извадил пистолета си. Насочил го бе в тила на Лони Мидас.

- Франки - каза Мартин. - Какво правиш?

- Той е убил малко момиче. - В гърлото му сякаш засед​на хлип. -Какъв човек трябва да е, за да направи подобно нещо?

- Било е много отдавна. Направил го е, когато той самият е бил момче.

- Няма значение. Вече нищо не ме интересува. Просто искам да свърши.

- Той е прав - рече Морис. - Убий го. Убий ги и двамата.

Мартин извади пистолет от палтото си. Загледа се за мо​мент в него, обмисляйки следващата си стъпка, после го на​сочи към мъжа на име Франки.

- Остави пистолета на земята, Франки.

- Какво?

- Остави го. Бавно.

- Той е убиец на дете! Боклук. Няма да липсва на никого. На никого!

Мартин промени леко позицията си, така че и Франки, и Томи Морис да са в обхвата на пистолета му.

- Какво става, Мартин? - каза Томи.

- Всичко свърши, Томи, това става. Аз съм федерален агент.

В началото Томи не реагира. По лицето му се разля бавна усмивка.

- Не, не си.

- Франсис, говоря ти сериозно: остави пистолета на земя​та. Томи, дръж ръцете си така, че да ги виждам.

- Ти не си федерален агент, Мартин. Ти си един от нас. Пил си с нас, пребивал си хора заедно с нас. Дори си убивал за нас.

- Никога не съм убивал за теб, Томи. Хората, подир които ме прати, изчезнаха, но не така, както си мислеше ти. Дори семейство Нейпиър сега е под федерална закрила.

- Чорапогащникът - рече Франки. Говореше така, сякаш си спомняше сън. - Госпожа Нейпиър. Мислех, че си я из​насилил, но тя не беше с чорапогащник, когато влязохме в къщата, а после имаше чорапогащник на пода. Изобщо не си я докосвал. Всичко е било постановка.

- Не съм изнасилван, Франки, нито пък съм убиец, но ти правя последно предупреждение. Остави...

Ала Франки не го послуша. Вдигна пистолета от главата на Лони и Мартин го простреля два пъти в гърдите.

- О, боже - каза Томи и тогава в сенките зад гърба му се раздвижиха хора, ловци, облечени в сиво и бяло, и аз си по​мислих: „Тук нещо не е наред“.

Гората избухна в пушечни изстрели. Имаше изстрели зад мен, вдясно и вляво от мен. Затичах се да потърся прикри​тие, залитайки като пиян. Куршум пръсна трески и кора от дърво до главата ми и аз се хвърлих на земята. Стори ми се, че чух някой да тича наблизо през храстите, но не го виждах ясно. Нямах пистолет и не можех да си набавя такъв. Скрих се зад дънера на голямо дърво и грабнах паднал клон. По-добре беше от нищо, но съвсем малко. След известно време, което ми се стори твърде дълго, стрелбата секна и чух по​знат глас да вика името ми.

- Свърши се - каза Ейнджъл. - Свърши се.

При първия изстрел Лони се просна на земята. В затвора беше научил урока, че когато започнат безредици, е добре да държиш главата си ниско, защото иначе някой ще я сва​ли. Когато стрелбата продължи, запълзя през калта и напа​далите листа като ранено животно, каквото и беше, докато не намери вдлъбнатина в земята, в която да се завре. Очите му бяха така подпухнали, че почти се бяха затворили, обаче виждаше и което беше по-важно, чуваше достатъчно добре, за да се отдалечи от мястото на сблъсъка. Там имаше мъже в камуфлажно облекло и те бяха стреляли първи. После от гората се появиха, стреляйки, един чернокож и един по-дребен бял мъж и трима от ловците бяха покосени. Това бе моментът, когато Лони побягна. Нямаше представа кой по кого стреля, нито защо. Знаеше само, че бе стоял на ръба на бездната, а сега му се предлагаше възможността да живее. Когато се увери, че никой не го вижда, излезе от гората.