Джон Коннолли - Душа в пламъци

И ето го Уилям, ръцете в джобовете, цялото тяло леко превито след годините, през които се беше опитвал да откло​нява вниманието на мъже хищници, като се прави на дребен и незабележим. Когато спря, за да се огледа в същото онова мръсно езерце, Лони го приближи изотзад и отражението му постепенно изникна редом с неговото. Времето зад решет​ките по-скоро бе подчертало, отколкото заличило прилики​те, които винаги бяха съществували помежду им. И двамата бяха натежали от лошата затворническа храна и лицата им бяха преждевременно състарени. Но Лони бе по-изправен от Уилям и косата му беше по-светла и по-дълга. Освен това сега Уилям носеше очила, евтините метални рамки на които му придаваха едновременно по-тъжен и по-уязвим вид.

За момент Уилям застина, вперил поглед в двете отра​жения, сякаш не беше сигурен дали вижда образ на истин​ски човек или привидение, създадено от собствения му раз​строен мозък. После образът каза името си, а Уилям го чу и разбра, че онова, което вижда, е истинско. Обърна се бавно и двамата изведнъж станаха отново четиринайсетгодишни, Уилям влязъл в своята подчинена роля, само че този път с по-силно изразено чувство на примирение в позата и речта.

Както Лони, и той винаги бе очаквал, че ще се срещнат отно​во. Може би тъкмо затова не бе възразил срещу подготвяно​то от майка му настаняване тук и не беше опитал да замине далеч от затвора. Чакал бе. Чакал бе Лони да дойде.

- Как си, Лони? - попита.

- Добре съм, Уилям. А ти?

- Добре, предполагам. Кога излезе?

- Преди две седмици. Хубаво е да си отново на свобода, нали?

- Аха.

Уилям примигна и бутна очилата нагоре, въпреки че Лони не бе забелязал да са се смъкнали, откакто започнаха да говорят. Може би беше нервен тик. Езикът му облиза мал​кия белег отляво на горната устна и Лони забеляза неговото присъствие. Като момче Уилям не беше белязан така.

- Как ме намери? - попита Уилям.

- Майка ти. Нейната поща. Не беше трудно.

- Тук е хубаво - каза Уилям. - Спокойно. Искаш ли да влезеш, да пийнеш сода или нещо друго?

- Имаш ли нещо по-силно?

- Не, на лекарства съм. Не бива да пия алкохол. Но не ми липсва особено. Опитах го, когато излязох, но вкусът му не ми хареса.

- Може да не си опитал каквото трябва.

- Беше уиски. Не помня марката. Влязох в един бар. Нали разбираш, мислех, че това се очаква да сториш, когато изле​зеш от затвора. Всички казваха, че първото, което ще напра​вят, ще е това.

Говореше така детински. Сякаш мозъкът му бе замръзнал на четиринайсет, тялото му бе застаряло, а умът му си бе останал същият.

- И аз направих така - каза Лони. - Но вкусът ми хареса. Взех си и курва.

Уилям се изчерви.

- Леле, Лони! - възкликна. - Господи.

„Дете такова - помисли си Лони. - Слабо момченце.“

- Как те наричат сега, Уилям?

- Рандъл. Рандъл Хейт. Не знам защо избраха това име. Просто избраха него. А теб?

- Даниъл Рос. Аз също не знам защо го избраха.

- Хубаво име е.

- Да, хубаво е. Хайде да влизаме вътре, Рандъл. Студено е.

Тръгнаха към къщата, рамо до рамо.

- Майка ми я няма - каза Уилям. - Всеки петък играе бинго в Американския легион [39] Организация на американските ветерани от войните. - Бел. прев. . Преди това обядва в ресто​рант и си чете списанията. Ходих с нея няколко пъти, но ми​сля, че тя предпочита да е сама. - Къщата се показа. - Чух, че твоите родители са починали. Съжалявам.

- Да. Ами, нали знаеш.

Гласът на Лони заглъхна. Не му се говореше за това. Оти​шли си бяха и толкова.

Вътре в къщата миришеше на мокри дрехи и готвено. Уи​лям извади от хладилника две кутийки кола, но Лони вече беше намерил в един от кухненските шкафове бутилка вод​ка.

- Струва ми се, каза, че нямаш нищо по-силно?

- Това е на мама! - отвърна Уилям. Изглеждаше възму​тен.

- Тя няма да се разсърди.

- Ще се разсърди. Това е нейно. Ще разбере, че някой е пил от него.

- Няма, Уилям. Повярвай ми. Аз ще се разбера с нея.

- Не, не може да си тук, когато се върне. Няма да ѝ хареса.

- И защо?

Уилям млъкна. Това не бе тема, която искаше да обсъжда.

- Защото аз съм лошият, така ли? Защото аз съм накарал малкото ѝ момче да извърши нещо лошо?

Уилям продължаваше да мълчи, но Лони разбра, че е прав.

- Знам, че тя мисли така - продължи той. - Знам, защото всички мислят така.

Той намери две чаши и наля и в двете щедри количества водка, после добави кока-кола от едната кутия. Подаде чаша на Уилям.

- Вземи я.

- Не я искам.

- Вземи я, Уилям, и я изпий. Довери ми се. Накрая това ще направи нещата по-лесни.