Джон Коннолли - Душа в пламъци

Уилям взе чашата. Пийна, ала вкусът не му хареса. Раз​плака се.

- Изпий я, Уилям.

- Съжалявам, Лони. Толкова съжалявам.

Лони върна насила чашата до устните му и го накара да пие. Когато чашата се изпразни, я напълни отново.

- Още.

- Не искам повече.

- Просто го направи. Заради мен.

Чукна чашата си в неговата и отпи дълга глътка.

Уилям вече изглеждаше замаян. Хвана чашата с две ръце и започна да пие. Този път не преглъщаше питието толкова трудно, но въпреки това плачеше. От носа му течаха сополи и от чашата до устата му се точеше лига.

- Не биваше да казваш - рече Лони. - Никога не биваше да казваш.

Уилям бе забил поглед в пода и тялото му се тресеше от силата на риданията.

Лони остави своята чаша в умивалника. Не искаше да цапа. Мръсотията щеше да направи разкриването му по-ве​роятно. Извади въже от джоба на палтото си. Залъгвал се бе, че ще го използва само за да сплаши Уилям или за да го върже, ако му се наложи, но това бе само лъжа, само една от множеството лъжи, които щеше да е принуден да изрече и да живее с тях.

- Съжалявам, Лони - повтори Уилям, но сега гласът му беше различен. Хлиповете му внезапно спряха. - Обаче и ти трябва да съжаляваш за онова, което сторихме на Селина Дей.

Той глътна последната водка от чашата си, после се обър​на и коленичи на пода с гръб към Лони. Лони не можеше да помръдне. Очаквал бе възражения или оправдания, но не и това, не и тази жалка капитулация.

- Не наранявай майка ми - каза Уилям. - Тя е добра жена.

Тези думи извадиха Лони от вцепенението и отприщиха всичко онова, което щеше да последва. Той преметна въже​то през шията на Уилям, опря коляно в гърба му и бавно го удуши. А когато майката на Уилям се върна, стори същото и с нея.

Онази нощ Уилям Лагенхаймър престана да съществува. Но не и Рандъл Хейт.

Седналият до кухненската маса мъж, който някога бе Лони Мидас, после за кратко Даниел Рос, за да стане накрая Рандъл Хейт, бутна очилата нагоре. И досега нямаше нужда от очила и те не бяха с лещи, а с обикновени стъкла, ала представляваха част от човека, в който се беше превърнал, чак до малкия тик. Видял бе Уилям да го прави и го бе усво​ил. В края на краищата не бе разполагал с много материал, над който да работи, така че бе взел от Рандъл Хейт всичко, което беше могъл. Белега си беше направил с бръснач и го бе боляло ужасно. Останалото си беше измислил сам.

- Обвиняваха Лони за всичко - каза той. - Уилям беше невинен, Лони беше виновен. Да се превърна в Уилям ми се стори идеалното решение.

- Къде е Ана Кор, Лони?

- Казах ви вече: не знам. Селина също не знаеше. Ако Ана беше мъртва, Селина щеше да ми каже. Дори може би щеше да я доведе със себе си, за да ми я покаже. Мъртви​те познават другите мъртви. Но жива или мъртва, аз нямам нищо общо с изчезването ѝ.

Чух глас да казва: „Не ти вярвам“. Не беше моят. Опи​тах да реагирам, ала бях твърде бавен. Когато станах, зърнах трима мъже, а после ме настигна първият удар и почувствах ужасна болка в главата. Последваха още, но след първите три или четири престанах да чувствам каквото и да било.

Кърт Алън спря малко преди входа на участъка и угаси двигателя. Експлорърът бе паркиран пред сградата, което означаваше, че Кен Фостър, неговият старши полицай, е въ​тре. Както го познаваше, той сигурно вече държеше чаша кафе и търсеше нещо сладко за хапване. Наистина се оказа прав. Когато влезе, Фостър ровеше в шкафа под кафе-маши​ната и големият му задник стърчеше срещу вратата.

- Спокойна вечер, а? - рече Алън.

- Гладна вечер - отвърна Фостър от вътрешността на шкафа. - И щатските са ни опоскали. Мисля, че са изяли дори хлебарките.

- Защо не си си приготвил сандвич?

- Приготвих си сандвич. После го забравих на кухнен​ската маса.

Алън харесваше Фостър. По дяволите, сам го бе назначил, така че би трябвало да знае какво може да очаква от него. Нямаше никакви изгледи Фостър в скоро време да разреши някоя голяма загадка, но затова пък беше човек на място и успяваше да компенсира своята абсолютна непоносимост към обидите от страна на когото и да било с умереността на реакцията си, което не беше някакъв мръсен номер. Грамадният мъж излезе от шкафа и седна зад празния плот на регистратурата.

- До късно си навън - каза той.

- Напоследък ми е трудно да се отпусна.

- Да, на мен също. - Фостър започна да мести насам-натам чашата, докато наблюдаваше как Алън вади оставените в преградата му книжа. - Тези ги остави детектив Уолш - каза той.