Джон Коннолли - Душа в пламъци

И двамата бяха искали да го направят. Разбира се, Уи​лям не го каза така, след като те го разплакаха с думите, че ще го затворят и години, години наред ще бъде далече от своето мамче, ще го затворят и ще го сложат заедно с голе​мите мъже и „ти едва ли искаш да знаеш какво ще ти сторят големите мъже. Помниш ли ти какво искаше да сториш на Селина Дей, Били? Те ще направят същото с теб, само че ще боли повече. Ще го правят отново и отново, докато болката стане толкова нетърпима, че ще ти се иска да умреш. Ще викаш майка си, но тя няма да е там, за да ти помогне. В момента ние сме единствените, които могат да ти помогнат, Били, така че по-добре започвай да казваш истината, защото недалеч от тук предлагат същото споразумение на твоя при​ятел Лони и първият, който се оправдае, печели мечето. Ще се грижат за него и ще има лекари, които ще опитат да му помогнат да стане по-добър човек, и големите мъже няма да могат да го докопат. Другият, онзи, който не проговори на​време, ще бъде хвърлен на вълците. Такава е сделката. Така стават тези неща. Затова по-добре говори, докато приятелят ти не е започнал“.

Само че Лони не проговори. Лони никога не би казал. Той държеше ръцете си скръстени и не заплака дори когато един от полицаите го удари толкова силно по тила, че зрението започна да му прави номера, прехапа бузата си отвътре и трябваше да изплюе кръвта от устата си. Всеки път, кога​то го питаха защо е убил момичето, само клатеше глава и единствените му думи бяха, че не е сторил абсолютно нищо, че не знае за какво му говорят. И още докато ги казваше, знаеше, че в друга стая задават същите въпроси на Уилям, и се молеше Уилям да бъде силен само този единствен път, да удържи на думата си и да запази тяхната тайна. Отказваше да приеме всякаква друга възможност, сякаш със силата на собствената си воля можеше да накара Уилям да издържи, както той самият издържаше.

Но Уилям се беше пречупил и затова обвиняваха Лони за всичко, което се беше случило. Горкият малък Уилям Лагенхаймър бил подведен от лошото момче. Уилям искрено съ​жалявал за участието си в случилото се със Селина Дей; опи​тал се бил да спре Лони, но Лони бил твърде силен за него.

Ала Уилям не бе казал на полицаите, че и той бе опипвал момичето, че когато то бе започнало да рита и да се мята, бе затиснал краката му, за да не му позволи да отхвърли Лони от себе си. О, плакал бе, докато го правеше, ала не бе имало нужда да му се казва да я държи. Сам се беше досетил. Но онзи, който я бе удушил, все пак беше Лони и Лони бе обри​суван като водач, като инициатор, както го бе нарекъл един от психиатрите, така че на големия мъж се падна да си играе с Лони, точно както го бяха заплашили полицаите, макар че не си бе играл дълго. Момичето се бе погрижило за това.

Не беше трудно да открие къде живее Уилям, след като го освободиха. Майката на Уилям не се бе старала особено да прикрие следите си. Тя от край време си беше тъпа кучка, примираща по своето синче. Единственото, което я интере​суваше, бе да се грижи отново за него: да му готви, да му пере дрехите, да му осигури чисто легло и безопасно място, където да живее след излизането си от затвора. Бе разчитала на чужди хора да ѝ препращат писмата до пощенска кутия в Бърлин, сякаш петнайсетте километра между Бърлин и ней​ния дом имаха някакво значение, и изобщо не ѝ бе мина​ло през ума, че така може да провали цялата добра работа, вложена в създаването на техните нови самоличности. Дори негрите вече бяха престанали да говорят за убийството на Селина Дей и за онова, което ще направят с двете момчета, които са я убили. Тя бе отишла на по-добро място и повечето хора я бяха забравили.

Само че част от Селина Дей беше останала - гневната част, отмъстителната част - и не позволяваше на Лони да я забрави. Именно тя му беше подшушнала, че има недовър​шена работа със стария си приятел и че може би трябва да го потърси, след като стане отново свободен човек. Така че Лони бе провел няколко телефонни разговора, включително един с брат си Джери, и Джери му беше казал каквото зна​-еше за госпожа Лагенхаймър, защото на Джери му се беше наложило да се върне за кратко в Дрейк Крийк, за да уреди делата на майка им, и хората там се бяха разбъбрили, както става обикновено. Лони не бе казал на Джери какво планира и не знаеше дали той подозира нещо. Дори и да подозираше, беше достатъчно умен, за да не пита. Не бяха говорили ни​кога повече и решението беше на Лони. Така беше по-лесно.

Двамата с Уилям бяха освободени в интервал от два ме​сеца -първо Уилям, след това той - и се безпокоеше Уилям и майка му да не са се преместили, преди да е стигнал до Ню Хампшър, но Уилям бе в лапите на дълбока депресия и предписаните му лекарства говореха, че по-малко от всякога е способен да се пребори със задушаващата любов на майка си. Открил го беше да се разхожда в гората близо до скапа​ната къщурка, която майка му беше купила – купила ! Тол​кова беше тъпа, че дори не бе взела квартира под наем, ся​каш човек, който е освободен от затвора в непознат щат, ще иска да остане за постоянно само на няколко километра от последното място, на което е излежавал присъдата. Но след освобождаването си Уилям бе твърде смачкан и примирен, за да заживее самостоятелно, и ако двамата бяха оставени да решават сами, може би щяха да останат там, на калния път до вонящото блато, докато единият от двамата или и двамата се поминат.