Джон Коннолли - Душа в пламъци

Беше докладът за анализа на изпратените до Рандъл Хейт пликове. Очевидно не бяха открили нищо съществено: ня​маше косми, нямаше слюнка, нямаше ДНК. Споменаваше се за някакво органично вещество, но написаното бе сложно, а той беше твърде разсеян, за да го възприеме. Ако беше важ- но, някой щеше да се обади.

- Има ли нещо? - попита Фостьр.

- Няма нищо.

- Началник, мислиш ли, че е още жива?

Фостьр за пръв път му задаваше този въпрос. Алън знае​ше, че той се върти постоянно в главата му, защото всички мислеха за това. Бе сварвал госпожа Шей да чете в интер​нет материали от вестниците за момичета, които са били в неизвестност дълги години и са се появили отново, както онова момиче от мазето в Австрия, или малолетната, която бе намерена да живее в импровизирано жилище от бараки и палатки зад къщата на човека, който я бе отвлякъл. Оба​че те бяха изключения и дори мисълта за преживяното от тях по време на пленничеството беше непоносима. Отвле​чените момичета твърде често биваха откривани мъртви, и то само ако похитителите им бяха проявили небрежност или късметът им беше изневерил, или пък изобщо не си бяха на​правили труда да прикрият следите. Умните се погрижваха жертвите им никога да не бъдат открити.

- Още е жива - каза Алън. - Още е жива, докато не наме​рим доказателства за противното. Виж, защо не идеш да си вземеш нещо за ядене? В „Бъди“ още сервират храна, нали?

- Да, храна от бар.

- Върви да ядеш. Аз ще се погрижа за нещата тук.

- Сигурен ли си?

- Да. Нямам никаква важна работа. Поне няма да се тре​вожа за крехкия ти организъм.

Фостьр не възрази. Алън не откъсна очи от него, докато той не потегли. Когато се увери, че си е тръгнал по живо, по здраво, погледна часовника си още веднъж. Джиесемът му звънна два пъти, спря, после пак звънна два пъти. И в двата случая от блокиран номер.

Алън седна отново на стола. Започнало беше.

Ейнджъл и Луис наблюдаваха участъка от сенките край „Мейн Стрийт“. Поведението на Алън безпокоеше и двама им, но не знаеха какво друго да предприемат, освен само да го следят. Ако Алън държеше Ана Кор, тя не беше в къща​та му. При претърсването в апартамента на приятелката му, когато тя бе излязла за час, също не бяха открили следи от нея, което означаваше, че ако той бе замесен в изчезването ѝ, някой друг наглеждаше Ана или тя бе вече мъртва. Рандъл Хейт може би вече бе дал отговор на този въпрос, но Паркър не се обаждаше и когато опитаха да се свържат с него, джиесемът му звъня, но никой не се обади.

- Какво мислиш? - каза Ейнджъл.

- Мисля, че Алън ще стои там, докато дебелакът се върне.

- Сложили сме му проследяващо устройство.

- Да.

- Така че ако тръгне нанякъде, ще знаем къде е.

- Точно така.

- Няма да навреди, ако прескочим до къщата на Рандъл Хейт, просто за да се уверим, че там всичко е наред.

- Изобщо няма да навреди.

Луис запали колата и направи обратен завой, за да не им се налага да излизат на „Мейн Стрийт“. Насочиха се на из​ток. На по-малко от километър от къщата на Рандъл видяха да навлизат в гората нощни ловци. Трима от петимата мъже държаха в ръцете си ловни пушки. Не беше необичайна гледка през ловния сезон.

Само че беше неделя, а в щата Мейн ловуването бе заб​ранено в неделя.

Нито за миг не загубих напълно съзнание. Долавях звука от юмруци, които се стоварваха върху плът, и чувах откъс​леци от въпроси и части от отговори. По някое време успях да извърна глава, но зрението ми бе замъглено и едва успях да различа фигурата на Лони Мидас на стола. Обаче видях кръвта, защото лицето и ризата му бяха на червени петна.

По някое време ме изправиха на крака. Помъчих се да ос​тана изправен. Болката в главата ми беше жестока, чувствах се замаян и ми си повдигаше. Дясното ми ухо като че ли бе оглушало. Позволиха ми да рухна отново на пода. Някой ме хвана за краката и започна да ме влачи. Главата ми се тресна в стъпалото на кухнята и после усетих под гърба си мок​ра трева; през пролуките между облаците блестяха студено звезди. Тревата премина в кал и листа, клони на голи дър​вета насякоха небето. Студът и влагата на нощния въздух разсеяха донякъде мъглата в главата ми. Лежах настрани и наблюдавах онова, което беше на път да се случи, безсилен да го предотвратя.

Лони Мидас бе поставен на колене на полянката. Лицето му беше смазано. Дори се съмнявах, че още вижда. От ус​тата му висеше нишка гъста кръв и дъхът му свистеше през разбития нос.

До него стояха двама мъже, единият млад и червенокос, вторият по-възрастен, с дълга черна коса. От едната стра​на имаше трети мъж, над шейсетте, който ги наблюдаваше. Беше плешив и набит. Помислих си, че това трябва да е Томи Морис, защото в документите, изпратени от бостънския ми информатор, бях виждал негови снимки като по-млад.