Джон Коннолли - Душа в пламъци

Пътят бе тъмен и празен. Тук също беше валяло, но фрон​тът от север бе усетен най-силно в Ню Хампшър и Масачузетс по на юг. В сравнение с тях крайбрежието на Мейн почти не беше засегнато. В Пастърс Бей лампите бяха запа​лени и през прозорците на полицейския участък видях да се движат хора. Караваната на щатската полиция още беше на паркинга, но прозорците ѝ бяха тъмни. Любимите на Енгъл и неговите агенти големи спортни коли никакви не се виж​даха.

Рандъл Хейт бе спуснал пердетата в дневната си, но през пролуката между тях проникваше ивица светлина. Надник​нах вътре и го видях да седи до кухненската маса с гръб към мен. На пода до него бяха натрупани един върху друг три картонени кашона.

Позвъних на входната врата. Пистолетът беше в ръката ми, но държах тялото си встрани от вратата, така че той не се виждаше.

- Кой е? - извика Хейт. - Кой е там?

Викаше от дневната. Долавях страха в гласа му. Питах се дали има пистолет.

- Чарли Паркър, господин Хейт - казах аз.

Чуха се приближаващи стъпки и веригата беше свалена. Когато отвори вратата, ръцете му бяха празни и в коридора имаше два куфара.

- Виждам, че се готвиш да пътуваш.

- Още преди да ми се обадите, чувствах, че ще е по-без​опасно за мен, ако напусна града за известно време. Имах намерение утре сутринта да информирам полицията. Резер​вирал съм стая в хотел в Бар Харбър. Принтирах едно копие от потвърждението на резервацията за властите.

Видя пистолета в ръката ми.

- В опасност ли съм, господин Паркър?

- Не, Лони. - Вдигнах пистолета и го насочих към него. - А аз?

Лони Мидас не реагира. Не се изплаши и не се ядоса. Само изглеждаше объркан. Всъщност мисля, че дори вече не знаеше кой е, не беше сигурен.

- По-добре влезте - каза той. - Май нямаме много време.

Отстъпи назад. Аз влязох и бутнах вратата зад себе си.

- Защо мислиш така?

- Това е знак. Идването ви тук е знак. Скоро ще дойдат и другите и тогава всичко ще свърши. Вече се е започнало.

- Кои други, Лони?

Той само поклати глава. Очите му бяха изцъклени и ус​мивката му бе като на човек, който е зърнал гилотината от прозореца на килията си и усеща първото докосване на лу​достта, която ще замъгли страха му и ще направи края попоносим. Върна се в дневната, като държеше ръцете встрани от тялото си, дланите обърнати нагоре. Ризата му бе чиста и добре изгладена, вратовръзката - бледорозова. Виждах, че не е въоръжен, но го бутнах до стената и го претърсих за всеки случай, просто за да съм сигурен. Той не възрази. Каза само:

- Видяхте ли я?

- Кого, Ана Кор ли?

Отдръпнах се от него и той се обърна бавно.

- Тя ви харесва - продължи той, сякаш не бях казал нищо. -Разбрах го още първия път, когато дойдохте тук. После дойде при мен за последен път и ми се стори, че я разбрах. При вас ли дойде? Затова ли ме напусна?

- Не знам за какво говориш, Лони.

- Мисля, че знаете. Не Ана. Никога не е ставало дума за Ана. Говоря за Селина Дей. Ще ѝ кажете ли, че съжалявам?

- Струва ми се, че имаш нужда да седнеш - казах аз и той разбра, че от мен няма да получи потвърждение на халюци​нациите и страховете си.

Кимна и тръгна към кухнята. Движенията му бяха като на старец.

- Няма значение - рече. - Сам ще ѝ кажа, когато дойде.

Мислеше си, че винаги бе искал да убие Уилям Лагенхаймър. Намирал си бе други причини, за да го търси, но тайно си бе давал сметка как ще завърши срещата помежду им. Всичко бе по вина на Уилям: годините в затвора, страда​нията, причинявани му от другите, преследването от страна на Селина Дей, което след време бе преминало в нещо друго, нещо по-сложно и трудно за обясняване, макар че другите щяха да разберат това едва по-късно. Всичко бе по вина на Уилям, защото той беше слаб и не можеше да си държи ус​тата затворена. Те бяха приятели, Уилям и Лони, и се очак​ваше приятелите да се пазят взаимно. Приятелите не казват. Пазят своите тайни. Той бе предупредил за това Уилям, точно преди да хванат Селина Дей и да започнат да шарят с ръце по тялото ѝ.

„Не бива да казваш, Уилям. Каквото и да се случи, не бива да казваш.“ Понякога дразнеше Уилям, като го нарича​ше Били, но не и тогава. Твърде сериозно беше. Готвеха се да сторят нещо Много Лошо.

„Няма да кажа“, обещал му бе Уилям и Лони бе искал да му повярва. Толкова силно бе искал да му повярва, че бе преглътнал съмненията и се беше направил, че не забелязва как очите на Уилям бягат от неговите. Устата му беше пре​съхнала и кръвта бучеше в главата му. Вече почти усещаше момичето под себе си, топлината му, миризмата му. Имаше нужда от Уилям до себе си, за да му помогне, да направи така, че това да се случи.