Джон Коннолли - Душа в пламъци

Тръгнах към другата къща на улицата. Тя бе стабилна и добре поддържана, а зимните цветя, детският велосипед и явно доста използваният баскетболен обръч показваха, че е семейно жилище. Почуках и на вратата излезе жена. Беше обикновена на вид, в началото на трийсетте. В ръката ѝ има​ше нож за белене на плодове. Иззад краката ѝ надничаше две-тригодишно момченце, което гризеше суров морков. Показах ѝ разрешителното си и обясних, че търся собстве​ниците на къщата в края на улицата.

- О, ние така и не се запознахме с тях - каза тя. - Те вече се бяха преместили, когато се нанесохме тук. Видяхме ги само веднъж.

- Спомняте ли си нещо за тях?

- Не. Жената бе стара. Мисля, че се казваше Бет, или нещо такова. Синът ѝ живееше с нея. Той беше доста стеснителен. Представихме се, когато купихме къщата, но не можехме да се нанесем в нея веднага. Стояла бе празна две-три години и имаше да се правят по нея доста неща. Съпругът ми се спра​ви сам с повечето от тях. Докато работеше тук, познаваше старата госпожа, колкото да ѝ казва здрасти, но през зимата трябваше да прекъсне, а когато продължи работата, те вече си бяха заминали.

- Преди колко време се случи това?

- Ами, ние сме тук повече от десет години, а това беше в самото начало.

- Кой се грижи сега за къщата?

- Един родственик. Мисля, че каза, че им бил братовчед или племенник. Каза, че на старата госпожа Бет студът тук не ѝ понасял и затова се преместила във Флорида. Тампа, струва ми се. Той идва по няколко пъти в годината. Поня​кога остава да пренощува, защото виждаме, че свети газена лампа - в къщата няма ток, но той предпочита да е сам. Това не ни смущава. Тук не е нещо необичайно.

- Родственик? Не синът ѝ?

- Не, но прилича на него. Носи косата си по същия начин и същия вид очила, но не е той. Аз имам добра памет за лица. За имена не чак толкова, но никога не забравям лицата.

Благодарих ѝ и вече се готвех да си тръгна, когато видях куп прътове с нарези до вратата на гаража. Дължината им варираше от метър докъм два метра.

- Съпругът ми работи в строителството - обясни тя и по​сле добави: - Ще си дойде всеки момент.

- Знам, че звучи странно, но ще имате ли нещо против да взема за малко един от онези пръти? Ще ви го върна.

Тя изглеждаше озадачена.

- За какво ще го използвате?

- Искам да проверя земята.

На лицето ѝ се изписа още по-силно недоумение, ала се съгласи.

Взех прът, който бе дълъг към метър и двайсет, и тръгнах обратно към другата къща. Валяло бе доста и толкова близо до езерцето пръстта бе сравнително мека, но все пак рабо​тата ми костваше доста усилия. Взех купчината натрошени блокове за ориентир и започнах да се отдалечавам от нея, като забивах пръта колкото може по-надълбоко в земята, опитвайки да напипам блокове с площ от около шейсет ква​-дратни сантиметра. Бяха минали само около пет минути, ко​гато заваля, и след приблизително още толкова време в двора спря камион с надпис „Рон Каръл - независим предприемач“ отстрани. От него слезе едър мъж със светлокафяви работни ботуши, стари дънки и червено непромокаемо яке.

- Добър ден - каза той. - Ще позволите ли да попитам какво правите?

- Господин Каръл? - казах аз, опитвайки се да спечеля още малко време, без да спирам да ръчкам в калта. Дъждът се лееше по гърба ми и дрехите бяха вече залепнали за тяло​то ми, но нямах намерение да преставам, освен ако някой не ме принудеше.

- Да.

- Мисля, че се запознах със съпругата ви.

- И аз мисля така. Казали сте ѝ, че сте детектив и че иска​те да проверите земята.

- Да. Аз...

Прътът удари в нещо твърдо. Издърпах го, смених място​то си и го забих отново.

- Имате ли още някой от тези пръти отзад в камиона си? -попитах.

Скоростта на вятъра трябва да бе към шейсет километра в час и започвах да треперя. Големият фронт от североиз​ток, който бе прогнозиран, можеше да докара накрая и сняг в планините, а когато по-слабите дървета започваха да падат, повличаха със себе си и електропроводите, но тук от небето се лееше леден дъжд. Тази нощ ченгетата щяха да са заети с катастрофи и прекъсвания на електроснабдяването. В извес​тен смисъл всичко това бе за добро, ако бях прав за онова, което беше заровено под краката ми.

- Какво открихте? - попита Каръл.

- Натрошени сгуробетонни блокове.

- Защо някой ще заравя сгуробетонни блокове?

Сега той бе до мен, свил рамене да се предпази от дъжда. Извадих пръта и го забих трийсет сантиметра надясно. Този път той не срещна преграда. Преместих го шейсет сантиме​тра наляво. Прътът влезе на петдесет сантиметра, преди да удари на камък.