Джон Коннолли - Душа в пламъци

- За да попречи нещо да бъде изровено от животните - казах аз. -Спомняте ли си госпожа Лагенхаймър? Съпругата ви я познава като Бет.

- Да, жената, която живееше тук със сина си. Тя се пре​мести преди години.

Подпрях се на пръта. Гърбът ме болеше от натискането и ръцете ми бяха разранени.

- Не - казах, - не мисля, че изобщо си е тръгвала от тук.

Като работехме заедно и използвахме останалите пръти от камиона, не ни отне много време да маркираме контурите на онова, което смятах за гроб. Неправилният четириъгъл​ник бе дълъг към два метра и широк около шейсет сантиме​тра. Когато свършихме, дадох на Каръл една от визитките си и му казах, че ще се върна колкото мога по-скоро.

- Не трябва ли да извикаме полицията? - рече той.

- Те няма да дойдат тази вечер - отвърнах. - Не и в такова време. А дори и да дойдат, няма да могат да започнат разко​паването, докато не съмне. И знаеш ли, може да е само куп натрошени блокове.

- Да. - Каръл сякаш не вярваше, че е точно така. Едва чувах гласа му сред воя на вятъра и плющенето на дъжда. Опитах да го успокоя.

- Вижте, аз ще им се обадя по пътя, нали? - Той беше едър мъж и не исках да пречи на заминаването ми. Нямаше да успее, но ако се стигнеше до употреба на сила, единият от двама ни щеше да пострада.

- Не разбирам защо просто не им се обадите още сега - каза той. -И може би ще трябва да останете тук, нали? Не ми се вижда редно просто да си тръгнете, ако сте прав, че тук има заровено тяло.

„Тела“, помислих си аз, но не го казах.

- Имате визитката ми. Който или каквото да е онова долу, няма да избяга. - После му казах истината или поне част от истината: - Мисля, че знам кой го е сторил, и искам да видя лицето му, когато му кажа, че съм бил тук.

Дъждът се лееше по лицата ни, Каръл търсеше лъжата в думите ми, ала не я откриваше.

- Ако те не ми се обадят в течение на един час, сам ще им се обадя - каза той.

Благодарих му. По негово настояване го последвах с ко​лата до къщата му и той ми даде пешкир да се подсуша и манерка с кафе да ме топли по пътя. Обадих се на Рандъл Хейт. Той отговори на втория сигнал.

- Господин Хейт, Чарли Паркър е.

Той като че ли не ми се зарадва. Не ми пукаше.

- Защо ми звъните, господин Паркър? Вие вече не рабо​тите аз мен.

- Томи Морис - излъгах аз. - Мислим, че той скоро ще направи своя ход.

- В опасност ли съм?

- Не знам, но искам да ви махна от града. Искам да си приготвите малко дрехи и да не мърдате от там, докато не дойда, нали?

- Да, напълно - отвърна той, удобно забравил за факта, че ме е уволнил. - Колко време ще ви отнеме?

Беше изплашен и не се преструваше.

- Няма да се забавя - отвърнах. - В никакъв случай няма да се забавя.

Човек трябва да внимава какви лъжи изрича. Трябва да внимава, защото лъжите му може да бъдат чути и боговете на подземното царство може да му се подиграят, като ги пре​върнат в истини.

Бях на половин час от Пастърс Бей, когато Ейнджъл ми се обади.

- Алън потегли отново.

- Към къщи ли?

- Като че ли. Измина част от пътя, после спря на една бензиностанция и се обади по телефона. Сега седи в камиона и пуши цигара, пуши нервно. Притеснява ме, толкова е на​прегнат. Защо човек с джиесем ще звъни по уличен телефон?

- Защото не иска някой да засече обаждането му.

- Точно така.

- Отбележи си времето, но продължавай да го следиш.

- Сигурен ли си? Ами Хейт?

- Той няма да избяга, преди да пристигна. Мисли, че ид​вам, за да го защитя.

- А не е ли така?

- Искам само да говоря с него. Ако се наложи, ще го на​правя дори с риск за живота си, но може да не се стигне до​там.

Вече бях близо и започвах да разбирам това-онова за при​родата на мъжа, който се наричаше Рандъл Хейт. Мислех, че Мерибет Лагенхаймър, майката на Рандъл Хейт, е заровена в двора на къщата си край Горам, Ню Хампшър. Онова, кое​то не знаех, бе дали е сама там, долу, но предположението ми бе, че някой ѝ прави компания в гроба. Мъжът, който обитаваше спретнатата безлична къща с грозни картини на стената, я беше заровил там. Преминал бе от убийството на дете към убийство на възрастен. Трупал бе лъжа връз лъжа, самоличност връз самоличност, изграждайки си поредица от образи, без да рухне или да разкрие измамите си, и само намесата на една външна сила, един анонимен мъчител, бе застрашила накрая съществуването му. Той бе убиец, отнел живота на поне двама души, престъпления, разделени от де​сетилетия, но свързани от кръвта, преляла от първото убий​ство към второто.

Но Рандъл Хейт, или мъжът, който се представяше като Рандъл Хейт, продължаваше да има алиби за времето, кога​то беше изчезнала Ана Кор, по благоволението на началник Кърт Алън, който явно също бе мъжкар хищник с предпочи​тания към по-млади жени. Ако работеха заедно, беше логично Алън да осигури алиби на Хейт. Ако не, просто трябваше да сменя загадката около съдбата на Ана Кор, за която нямах отговор, с друга загадка, за която мислех, че имам решение.