Джон Коннолли - Душа в пламъци

- Не го приех лично.

Той залитна от изтощение. Ако се строполеше, щеше да е като рухване на сграда.

- Ана Кор е мъртва - каза той.

- Не знаем това. Ако започнеш да мислиш така, това ще определя начина, по който ще водиш разследването. Знаеш го. Вярата, че може да е още жива, ще те стимулира.

- Правилото за трите часа, човече. Ако не бъдат намере​ни...

- Знам правилото - казах. - Трябва да живеем заради из​-ключенията.

- Показахме майка ѝ по телевизията. Апелирахме да ни бъде оказана помощ. Ако беше някой откачен, щеше да я пусне или да я убие. Не я е пуснал, следователно...

Той вдигна ръце, после ги пусна да паднат безсилно край тялото. И продължи:

- Не знам какво пропускаме. По някое време ти светва и си казваш, както шибаният капитан Хайндсайт от „Саут Парк“ [30] Популярен анимационен сериал за възрастни. - Бел. прев. , „да, така е станало“. Или се сещаш навреме и си ге​роят, или откриваш решаващата нишка, която е трябвало да се проследи, със закъснение, едва когато всички вече тър​сят върху кого да стоварят вината. Тогава, ако си хитър, си замълчаваш. Ако си глупак или идеалист, си признаваш и ти казват да си мълчиш. Крайният резултат е все същият - мъртво дете. Обаче ако отвориш кутия номер едно, ничия пенсия няма да е застрашена.

- Ще те закарам у вас - казах аз и го хванах за лакътя. Хайде.

- Махни ръцете си от мен! Не искам да си отивам вкъщи. Жена ми мрази, когато се прибирам пиян. Не, мрази, когато се прибирам сълзливо пиян. Никой не обича хленчещите.

Вратата на бара се отвори и отвътре излезе нашата келнерка. Държеше в ръка ключовете от колата си и навличаше палтото в движение. Видя ни, понечи да продължи по пътя си и да не се меси в нещо, което не я засяга, после размисли и дойде да попита дали всичко е наред. Името ѝ - запомнил го бях от сметката - беше Тина.

- Добре сме - каза Уолш. - Само трябва да си намеря ко​лата. Първо правило на пиенето и шофирането: винаги пом​ни къде си паркирал.

- Не се тревожете - успокоих я аз. - Той няма да ходи сам никъде. Ще го кача на моята кола и ще го закарам в някой мотел.

- Гаджета ли сме? - попита Уолш, връщайки ми с моите камъни по моята глава. - Защото не помня да съм те канил на среща. Върви да се возиш сам. Задник.

Тина застана пред него с ръце на устата. Явно не за пръв път си имаше работа с трудни клиенти и не се боеше нито от Уолш, нито от мен.

- Слушай, господине - каза тя. - Аз ти сервирах тази ве​чер и не престанах да ти сервирам, защото мислех, че ще си по-умен от останалите скапаняци, които пият, докато очите им плувнат в алкохол, защото имаш полицейска значка. Ние не позволяваме на никого да нощува на паркинга, а ти в мо​мента не можеш дори да уцелиш с пръст кормилото. Послу​шай приятеля си и го остави да те закара някъде да поспиш.

- Той не ми е приятел. - Опита да се направи на обиден, но думите му прозвучаха просто сърдито.

- В сравнение с мен той е самият Исус Христос - рече Тина. -Престани да се държиш като дете и прави каквото ти се казва.

Уолщ отново залитна и облещи очи срещу Тина.

- Ти си лоша.

- На крак съм от седем часа, имам втора работа, която за​почва в девет сутринта, и бебе на осем месеца вкъщи, което след три часа ще започне да плаче. Ако не влезеш в пътя, ще те нокаутирам и ще хвърля орехите ти на катериците, разбра ли?

В маниера ѝ имаше нещо. Не точно сурова обич, но нещо сурово.

Уолш отвърна, подобаващо укротен:

- Разбирам, госпожо.

- Да виждаш пръстен на тази ръка? На петдесет ли съм? Приличам ли ти на госпожа?

- Не, госпожо... госпожице.

- Знаете ли, понякога мразя тази работа - каза тя. - По​могнете ми да се справя с него.

Хванахме го - тя от едната страна, аз от другата, - отве​дохме го до моята кола и го сложихме на задната седалка. Той изломоти някакво извинение, каза на Тина, че е много добра и никой мъж не я заслужава, и моментално заспа.

- Имал е лоша седмица - казах аз.

- Знам. Чух, че говорите за изчезналото момиче. Ще се погрижите ли за него?

- Ще се постарая да му намеря легло за нощта.

- Добре ще е. Добре ще е и да му помогнете да намери онова момиче.

Тя се обърна кръгом и закрачи към колата си. Известно време следвах задните ѝ светлини по път, над който бяха надвиснали голи дървета, и присъствието ѝ ми даваше утеха, но после тя зави на изток и я загубих. Чух Уолш да шепне от задната седалка „съжалявам“, ала не знаех на кого говори.

Рандъл Хейт още беше със същите дрехи, в които беше облечен на срещата с полицаите онази сутрин. До него има​ше бутилка скоч, подарена му преди четири години за Ко​леда от клиент и останала неотворена до тази вечер. Рандъл не пиеше много, когато нещата вървяха добре, и когато пие​ше, предпочиташе вино, но дори и тогава се ограничаваше с една до две чаши. Момичето не беше доволно, когато пиеше повече от това.