Джон Коннолли - Душа в пламъци

Но момичето си беше отишло.

Без нея се чувстваше изгубен в собствената си къща. Тя бе останала с него толкова дълго, че бе свикнал с присъстви​ето ѝ. Страхът от нея се бе превърнал в страна от живота му. Тя бе станала за него нещо като отдушник, фокус на другите му по-неясни тревоги: ужаса от разкриването, от връщането в затвора, от това, че цялата паяжина от полуистини, която бе изплел за своя защита, ще излезе наяве. Без нея бе твърде много насаме със самия себе си.

Но не смееше да приеме, че тя вече е престанала да го измъчва. Може би дори съществата като нея се уморяваха от своите игри. Не можеше да се реши да я нарече призрак, защото не вярваше в призраци -странно упражнение по ло​гика, което дори самият Рандъл признаваше, че не би издър​жало една по-внимателна умствена проверка, но което все пак му позволяваше да я разглежда като специфична проя​ва на първична енергия, вариант на същата онази енергия, която бе подхранила фаталното нападение върху нея преди всичките тези десетилетия. Той знаеше, че има професио​налисти, които, ако беше признал пред тях, че призракът на мъртво момиче живее заедно с него в дома му, щяха да се хванат за своите учебници по психология и да започнат да го разпитват за чувствата за вина и разкаяние, които изпит​-ва. Тогава щеше да е принуден да ги излъже, също както бе лъгал по време на разпитите и през годините след своето освобождаване. Той беше добър лъжец, което го правеше и добър актьор. Можеше да имитира цяла поредица от емо​ции - разкаяние, смирение, дори любов -до такава степен, че сам не можеше вече да различи престореното чувство от истинското дори докато го изразяваше.

Но сега, докато седеше на своя любим стол, бе сигурен в истинността на своята емоционална реакция: беше бесен. Беше бесен на адвокатката и на частния детектив. Беше им бесен заради принудителното си саморазкриване и за това, че бяха скрили от него потенциалната опасност, която пред​ставляваше гангстерът, вуйчо на Ана Кор. Беше бесен на онзи, който и да бе той, който го плашеше с миналото му. Беше бесен на града Пастърс Бей, задето не бе успял да го скрие от лошия поглед на един враг.

И беше бесен на момичето: бесен му бе, задето го бе пре​следвало толкова дълго и задето го бе изоставило тъкмо сега.

Пийна още от уискито. Не му доставяше удоволствие, но чувстваше, че подхожда на настроението му повече от вино​то. Стомахът му къркореше. Не беше ял от много часове, ала имаше по-голяма нужда от алкохол, отколкото от храна. На сутринта щеше да си пати от това.

Взе телефона и набра номера на адвокатката. Беше пре​мислял отношенията си с нея цял ден, разглеждал бе отново и отново своите действия и алкохолът бе наклонил везни​те. Времето изтичаше. Знаеше това. Скоро щеше да бъде принуден да изостави своята настояща самоличност и да потърси друга. Присъствието на адвокатката и детектива в живота му само щеше да направи това още по-трудно. Ос​-тави съобщение, че повече няма да има нужда от нейните услуги и услугите на детектива. Нито пък ще му трябва съм​нителната опека на двамата идиоти, които се очакваше да го защитят, ако стане нужда, при положение че успеят да размърдат навреме дебелите си задници. Беше хладно уч​тив, докато благодареше на адвокатката за всичко, което бе сторила за него; поръча да му изпрати окончателната смет​ка, когато ѝ е удобно, и затвори телефона с чувството, че владее положението. Започнал бе да тегли всичките пари от сметките си още когато пристигна първата заплашителна пратка и сега имаше 15 000 долара в брой. Не бяха много, но бяха достатъчни за начало. Щеше да е принуден просто да изостави къщата засега. По-късно щеше да измисли какво да прави с нея. Трябваше да информира началник Алън, че заминава, само така щеше да е на чисто с полицията. Двама​та с Алън винаги се бяха разбирали добре, имали бяха сър​дечни професионални отношения. Щеше да каже на Алън, че се бои и иска да стои настрана от Пастърс Бей, докато случаят „Кор“ бъде приключен, ако това изобщо се случе​-ше. Дори можеше да прекара две-три нощи в някоя приятна странноприемница, преди тихомълком да се отправи наня​къде. Може би към Канада. Този път щеше да опита да се скрие в голям град.

Тропането по задната врата го стресна толкова, че катур​на страничната масичка и бутилката уиски започна да се из​лива на килима. Вдигна я преди да е изцапала много, после завинти капачката и хвана бутилката за гърлото, размахвай​ки я като бухалка.