Джон Коннолли - Душа в пламъци

- Не бях загрижен само заради местните.

Джипът спря до нас. Енгъл понечи да тръгне. Вдигнах ръка да го спра.

- Какво си мислите, че правите? - каза той.

- Точно това щях да попитам и аз.

- Ще трябва да ми простите. Не съм екстрасенс, така че нямам никаква представа за какво говорите. Сега свалете ръ​ката си или ще наредя да ви арестуват.

- Не, няма. Възползвали сте се от възможността, която ви се е представила при изчезването на младо момиче, за да подмамите опасен човек на север, с надеждата да го при​тиснете в ъгъла и да го убедите да стане федерален свиде​тел. Интересът ви към сигурността на Ана Кор и на когото и да било другиго е съвсем бегъл. Единственото, което има значение за вас, е да вкарате Томи Морис в някоя стая и да сключите с него сделка, а дотогава ще го оставите да вилнее на свобода.

- Господин Паркър, вие нямате никаква представа за как​во говорите.

Той избута ръката ми. В същото време джиесемът му иззвъня заедно с джиесема на агентката в колата. Енгъл отго​вори на обаждането, докато се качваше, и обикновено безу​частното му лице изразяваше изненада. Единственото, което чух, бе „Той какво?“, защото вратата се затвори и джипът излетя.

Проверих своя телефон. Имаше джиесем от адреса в Яху. Той се състоеше само от една усмихната икона. Работата в дома на Алън бе свършена. Изчистих екрана точно когато Гордън Уолш застана до мен и ме тупна силно по рамото. Соумс се спотайваше зад гърба му, стиснал устни в тънка безучастна линия, също като учител от неделно училище, който се е сблъскал с градския пияница.

- Двамата с теб ще си поговорим по-късно, ясно ли е? - каза Уолш.

- Ясно. Дори ще платя питиетата. Стига да не водите със себе си своя приятел. Не мисля, че е забавен.

Соумс ме погледна намръщено. Но пък той се мръщеше на всички. При него това бе не толкова гримаса за сплашва​не, колкото израз на перманентно безсилие.

Преди някой от двамата да бе успял да каже още нещо, на паркинга спря огромен камион, в сравнение с който всич​ките други автомобили наоколо изглеждаха като детски иг​рачки. Мощна бас китара гърмеше с толкова децибели, че земята трепереше. Тъй като камионът бе твърде голям, за да се вмести на някое от свободните места, шофьорът го парки​ра право срещу сградата и изключи двигателя.

Вратите се отвориха едновременно и от камиона излязоха двама почти еднакви мъже, сякаш целите направени от бло​кове шлака с телесен цвят, които скочиха тромаво на земята. Бяха облечени така, че максимално да стряскат и да вдъхват респект: сини полиестерни панталони ХХХL, тъмносини спортни фланелки, толкова тесни, че после трябваше да ги срежат, за да излязат от тях, и еднакви златни вериги около вратовете, които можеха да послужат и за спускане на корабна котва. Дори Соумс престана за момент да се мръщи, тъй като долната му челюст увисна. Тони и Поли Фулси в цялото си силно надрусано величие бяха наистина незабра​вима гледка. Уолш, за разлика от всички, изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото впечатлен.

- Ето ги и знаменитите братя изроди без козина - каза той. - Какво се е случило, та циркът е напуснал града без вас?

- Детектив Уолш - отвърна Поли, заемайки позата на чо​век с накърнено достойнство. - Много ни е приятно да се запознаем отново.

Тони и Поли познаваха повечето старши ченгета в щата, или лично, или по репутация. Познанството беше взаимно, и то не само в този щат.

- Ами ти, Тони? - каза Уолш. - Ти радваш ли се да ме видиш отново?

- Не - отвърна Тони, който не притежаваше изтънчените дипломатически маниери на брат си.

Уолш се обърна към мен.

- Нека позная. Тези дръвници работят за теб.

- „Дръвници и сие“, това сме ние - отвърнах.

- Е, не ги пускай от каишките и не им позволявай да изпотрошат нещо - мебели, сгради, хора. Освен това те са осъждани, така че само да чуя, че носят дори воден писто​лет, ще ги тикна зад решетките.

- А лък може ли? - попита Поли.

- На интересен ли ми се правиш?

- Не, ние имаме лъкове. За ловуване. Имаме и ловни би​лети.

Тони кимна важно в потвърждение на думите му.

- Носим ги с нас.

- Ловните билети или лъковете? - попита Уолш, въвле​чен в разговора против волята си.

- И двете - отвърна Тони. - И стрели.

Уолш ги наблюдаваше внимателно. При братята Фулси често не бе много ясно дали се шегуват. Луис веднъж беше изкоментирал, че му е трудно да определи дали са безчув​ствени или безмозъчни.

- Господи - каза Уолш. - Лъкове и стрели. Е, запомнете: острият край винаги трябва да сочи навън от лицата ви. При все че нямам нищо против да опитате и обратното, ако ви се прииска.