Том Клэнси - Код Заплаха

Хендли избарабани с пръсти по бюрото си.

— Значи, излиза, че китайците са по-организирани и готови за действие срещу нас.

Гавин отвърна:

— Да. Руският хакер ще ти открадне номера на картата за банкомата и ПИН кода. Китайският хакер ще спре електрическата мрежа в града и ще забие пътническия ти самолет в някоя планина.

В конферентната зала се възцари тишина за няколко секунди. Чавес запита:

— Но защо китайците го правят? Ние не използваме безпилотните си самолети срещу тях. Нещата се случиха в Афганистан, Африка и тук, в САЩ.

Биъри помисли над думите му.

— Не знам. Хрумва ми само, че искат да ни отвлекат вниманието.

— От какво? — запита Райън.

Гавин му отговори:

— От каквото всъщност правят.

Сви рамене и продължи:

— Не знам. Аз съм само компютърджия. Вие сте шпионите и аналитиците.

Сам Гренджър се облегна напред на бюрото си.

— Е, да. Тези думи ни водят към следващата тема.

Биъри се огледа. Всички му се усмихнаха.

— Какво има, момчета?

Чавес отговори:

— Гавин, искаме да летиш с нас тази вечер.

— Къде да летя?

— За Хонконг. Намерихме ФастБайт двадесет и две и се нуждаем от теб там, за да научим повече за кого работи.

Гавин отвори широко очи.

— Намерили сте ФастБайт двадесет и две?

— Всъщност ЦРУ са го намерили.

— И искате да дойда с вас на терен? С операторите?

Райън каза:

— Смятаме, че ще си много важна част от операцията.

— Несъмнено — отвърна Гавин нескромно. — Ще нося ли ютия? Чавес наведе леко глава настрани:

— Какво?

— Ютия. Сещаш се. Желязо. Парче.

Райън се разсмя.

— Иска да каже пистолет.

Чавес изстена.

— Не, Гавин. Съжалявам, че ще те разочаровам, но няма да носиш ютия.

Биъри сви рамене.

— Е, поне опитах.

Джон Кларк седеше на верандата, загледан към пасището зад къщата в есенния следобед. В лявата си ръка държеше книга, която опитваше да чете през последните няколко дни, а с дясната ръка стискаше топка за тенис.

Затвори бавно очи и се съсредоточи върху стискането. Трите му действащи пръста оказаха достатъчно усилие и леко свиха гумената топка, но показалецът му само леко се поклати.

Захвърли топката в двора и се върна към книгата.

Телефонът му звънна и той се зарадва на това временно отклонение на вниманието в скучния следобед, дори ако то идваше от някой продавач по телефона.

Прочете името на екрана на телефона и настроението му мигновено се подобри.

— Здравей, Динг.

— Здравей, Джон.

— Как е?

— Добре. Имаме информация за Истанбулския диск.

— Отлично.

— Да, но има още много работа. Знаеш как е.

Кларк знаеше как е. Почувства се изключително далеч от всичко това.

— Да. Ако мога да помогна… с каквото и да е?

От другия край настъпи тишина.

— С каквото и да е, Динг — повтори Кларк.

— Джон, гадна работа, но съм закъсал малко.

— Само кажи.

— Става дума за хлапето. Патси е в Питсбърг до утре, а аз съм на път за летището — отивам в Хонконг.

„Детегледач” — помисли си Кларк. Динг го търсеше, защото му трябва детегледач. Джон се съвзе бързо и отговори:

— Ще го взема от училище. Ще остане тук с нас, докато Патси се върне утре.

— Благодаря ти. Имаме една следа, но няма време…

— Няма никакъв проблем. Намерил съм ново място за риболов и ми се искаше да го проверим заедно с твоя син.

— Страхотно, Джон.

— Момчета, пазете се там, в Хонконг. Чувате ли?

— Абсолютно.

Президентът на Съединените щати Джак Райън отвори очи, бързо ги фокусира в тъмнината и установи, че до леглото му стои един мъж.

Това стигаше да уплаши всеки средностатистически президент, но Райън само разтри очи.

Това беше офицерът на нощно дежурство — в случая униформен служител от ВВС. Той стоеше неловко над Райън и го чакаше да се събуди.

Президентите рядко биват събуждани, защото се е случило нещо толкова чудесно, та офицерът на нощно дежурство да няма търпение да му го каже, поради което Джак разбра, че го чака лоша вест.

Не знаеше дали мъжът го е разтърсил или го е повикал. Тези хора винаги изглеждаха притеснени, че му пречат да спи, независимо колко пъти Райън им казваше, че иска да знае всички важни новини и да не се тревожат, ако се наложи да го разтърсят и събудят посред нощ.

Стана бързо и взе очилата от масичката до леглото, след което последва дежурния офицер към Западната дневна. Двамата се движеха тихо, за да не събудят Кети. Джак знаеше, че тя спи леко, а през годините в Белия дом му се налагаше доста пъти да става посред нощ, при което в повечето случаи нарушаваше и нейния сън.