Том Клэнси - Код Заплаха

Седеше в колата си на паркинга на „Хендли Асошиейтс” и чакаше хапчетата да подействат напълно до срещата. Освен това се напръска с три пъти повече дезодорант от нормалното и пропусна обичайното си кафе в „Старбъкс”, за да не се разтрепери.

Даже по пътя от Вашингтон дотук слушаше спокоен джаз по радиото с надеждата, че това ще го успокои още повече.

В единадесет предобед се почувства готов и затова излезе от луксозната си кола, отвори багажника и извади малката пластмасова кутия с доставката за „Хендли Асошиейтс”.

Знаеше много малко за тази фирма — работеше с почти сто клиенти и нямаше практическата възможност да се рови твърде дълбоко в дейността на всеки от тях, за да разбере кой какво продава, предлага или обслужва. Половината от клиентите му бяха компютърните отдели на правителствени организации, а другата половина — фирми като „Хендли”, които, доколкото Тод Уикс знаеше, търгуваха с акции или се занимаваха с инвестиции и други подобни неща.

Познаваше раздърпания компютърен гений Гавин Биъри и дори го харесваше, въпреки че онзи вечно се сърдеше за нещо.

Освен това Биъри не спореше за цените. „Хендли Асошиейтс” плащаха добре и Уикс не искаше да им навреди, но се примири с факта, че така трябва.

Знаеше някои неща за промишления шпионаж — четеше списание „Уайърд” и работеше в индустрия, в която фирмите печелеха и губеха цели състояния от тайните си. Китайците със сигурност бяха сложили някакъв шпионски софтуер на немския диск, вероятно в сектора за начално зареждане на диска. Нямаше представа как са го направили или защо се интересуват толкова много от „Хендли Асошиейтс”, но не се изненадваше особено. Китайците действаха без никакъв морал, когато станеше дума за кражба на индустриални тайни, особено високотехнологичните или финансовите тайни на западни фирми.

Уикс се чувстваше ужасно, че помага на китайците, но си признаваше, че се отървава леко.

Това изобщо не беше като да шпионира правителството.

С пазарската чанта с диска в ръка, той влезе през входната врата на „Хендли Асошиейтс” точно навреме, пристъпи до рецепцията и каза на облечените в сини сака охранители, че има среща с Гавин Биъри.

Остана прав във фоайето, докато чакаше, с леко разтреперани колене заради успокояващите мускулите хапчета, но се чувстваше добре.

Всъщност установи, че сега е по-спокоен, отколкото предишния ден.

— По дяволите, Уикс, какво има?

Тод се върна рязко в реалния свят, извъртя се и се озова лице в лице с гневния на вид Гавин Биъри. Зад него се виждаха двамата мъже от охраната.

„Мамка му, мамка му, мамка му!”

— Ка… какво има?

Биъри каза:

— Знаеш какво има! Винаги носиш понички! Къде са ми поничките, по дяволите?

Тод въздъхна така, че изкара целия въздух от дробовете си, но усети как се изпотява под костюма. Усмихна се насила.

— Почти обед е, Гавин. Обикновено идвам тук доста по-рано.

Биъри отговори:

— Къде пише, че поничките са само за закуска? Обядвал съм с немалко понички и съм вечерял с не един и два ябълкови щрудела.

Преди Тод да измисли някакъв забавен отговор, Гавин добави:

— Хайде, качваме се в компютърния отдел, да видим каква нова играчка ми носиш.

Уикс и Биъри излязоха от асансьора на втория етаж и се отправиха към кабинета на Гавин. Уикс много би искал просто да остави диска и да си тръгне веднага, но винаги се качваха в този отдел, за да поговорят няколко минути по работа с Гавин и с някои от колегите му. Не искаше днес да изглежда по-различен от нормалното и затова се съгласи за кратко посещение на компютърния отдел.

Направиха няколко крачки, когато Тод забеляза един висок млад мъж с тъмна коса, който се насочи към тях.

— Хей, Гав. Търсех те.

Биъри каза:

— Излизам от отдела си за пет минути в седмицата и точно тогава имам посетител. Джак, това е Тод Уикс, един от доставчиците на компютърно оборудване. Тод, това е Джак Райън.

Тод Уикс подаде ръка и докато се запознаваше с младия човек, се досети, че стои пред сина на президента на Съединените щати.

Незабавно го обзе паника, коленете му блокираха, а гърбът му сякаш се втвърди.

— Радвам се да се запознаем — каза Райън.

Но Уикс не слушаше. В главата му бушуваха мисли, след като осъзна, че върши работа на китайското разузнаване срещу работното място на сина на човек, който по време на първия си мандат беше обявил война на китайците и сега отново се намираше в Белия дом.

Успя да промърмори: