Том Клэнси - Код Заплаха

Йоргенсен кимна, а Бърджис се обърна към друг офицер от Военноморските сили и се заговори с него.

Джак каза:

— Това не е краят на играта. Батальонът, който завзема плитчините, е само една малка крачка. Ние защитаваме Тайван, протягаме ръка към приятелите си в Южнокитайско море и изтъкваме за Китай, че няма да бездействаме. Искам информация за намеренията и възможностите им.

Мъжете и жените в Ситуационната зала получиха указанията си. Предстоеше им дълъг ден.

Валентин Коваленко харесваше Брюксел през есента. Прекарал беше известно време тук като служител на СВР и градът му се струваше красив и космополитен така, както Лондон не можеше да стане, а Москва не можеше дори да си представи.

Когато Центъра му нареди да иде в Брюксел, той се зарадва, но операцията не му позволяваше да се наслади на града.

В този момент се намираше на задната седалка на горещ микробус, пълен с шифровъчно оборудване, загледан през задния прозорец в заможните клиенти, които влизаха в скъп италиански ресторант или излизаха от него.

Опита да мисли за мисията, но не можеше да не си припомни не съвсем далечното минало, когато и той би влязъл в този ресторант за порция лазаня с чаша кианти и би накарал някой друг да седи в микробуса.

Коваленко не пиеше много. Баща му, както мнозина от онова поколение, пиеше водка на световно ниво, но Валентин предпочиташе чаша добро вино с вечерята или по някой и друг аперитив или дижестив. Но след престоя си в московския затвор и заради натиска на тайнствения си работодател имаше навик да оставя по няколко бири в хладилника или бутилка червено вино, което му помагаше да заспива вечер.

Смяташе, че това не се отразява на работата и че успокоява нервите му.

Валентин погледна днешния си партньор — немец на име Макс, който мълчеше от сутринта и нямаше съществено значение за мисията. Когато се срещнаха преди няколко дни на един паркинг край железопътната гара в Брюксел, Коваленко направи опит да го въвлече в разговор за общия им шеф, Центъра. Но Макс не играеше. Той само вдигна ръка и каза, че ще му трябват няколко часа време да провери оборудването и че тайната им квартира трябва да има гараж с многобройни електрически контакти по стените.

Руснакът усещаше недоверието на немеца — изглежда, Макс смяташе, че Валентин ще докладва на Центъра какво са си говорили за него.

Валентин реши, че Центъра поддържа сигурността в организацията чрез взаимно недоверие.

Съвсем както бившия му работодател, СВР.

Руснакът надуши миризмата на чесън от входа на „Стела д’Италия” и от стомаха му се чу куркане.

Положи всички усилия да не мисли за това, но се надяваше адски много целта му да приключи обяда скоро и да се върне в кабинета си.

Сякаш по сигнал, в този момент един безупречно облечен мъж в костюм на тънки сини райета и с тъмночервени обувки излезе от входа на ресторанта, ръкува се с други двама мъже, които излязоха заедно с него, и тръгна в южна посока.

Валентин каза:

— Това е той. Ще се върне пеша. Да го направим сега.

— Готов съм — отвърна Макс с типичната си лаконичност.

Коваленко бързо изпълзя край Макс и се насочи към седалката на шофьора, а електрониката около него бръмчеше и загряваше неподвижния въздух. Наложи се за част от прехода да се притиска към стената, защото един метален прът стърчеше до тавана на колата. В него имаше кабели, които водеха до малка антена над покрива, която Макс можеше да насочва във всяка посока.

Валентин се добра до волана и се зае да следва целта си на известно разстояние по улицата, като зави бавно и пое наляво по „Шосе дьо Лувен”.

Коваленко знаеше, че онзи мъж е помощник-секретар по публична дипломация на Североатлантическия съюз, или НАТО. Канадецът, на петдесет и пет години, по никакъв начин не можеше да е трудна цел.

Макар и служител на НАТО, мъжът нямаше военна стойка. Той беше дипломат, костюмар, политически служител.

И въпреки че Валентин не знаеше това, помощник-секретарят щеше да се превърне в човека за достъп на Центъра до сигурната компютърна мрежа на НАТО.

Коваленко не разбираше технологията в микробуса — по това работеше Макс. Но знаеше, че малката антена на покрива може да определи и получи радиосигнали от мобилен телефон или, по-конкретно, от един чип в мобилния телефон, който извършва криптиращи изчисления и осигурява уреда. Улавяйки изтеклите сигнали, първоначално получавани като поредица пикове и спадове на радиовълните, и след това превръщайки ги с компютъра в микробуса в единиците и нулите, които съставляват електронния сигнал, можеше да разбере какъв е кодиращият ключ на телефона.