Том Клэнси - Код Заплаха

Докато следваха помощник-секретаря, Коваленко забеляза, че мъжът вади телефона от джоба на сакото си и се обажда.

— Макс. Онзи говори.

— Ja [2] Да (нем.). — Бел. прев. .

Докато караше, Коваленко слушаше как Макс натиска бутони и пише по клавиатурата.

— Още колко остава? — запита на висок глас той.

— Малко.

Руснакът се стараеше да остане достатъчно близо до целта, за да може антената да хваща сигнала, и достатъчно назад, та ако целта погледне бързо през рамо, да не се стресне от присъствието на бавен и зловещ на вид бежов микробус от дясната му страна.

Помощник-секретарят приключи с обаждането и прибра телефона в джоба си.

— Успя ли?

— Да.

Валентин зави надясно на следващата пряка и се махна от квартала.

Паркираха пред железопътната гара и Коваленко се премести отзад, за да наблюдава работата на техника.

Руснакът знаеше, че телефонът работи със сложен криптографски алгоритъм, наречен RSA. Макар и добър, този алгоритъм не беше нов и можеше лесно да се разбие с инструментите на разположение на техника.

След като германецът се сдоби с ключа, програмата показа съобщение, че може да праща лъжлива информация на телефона. С няколко щраквания отвори интернет страницата на сигурната мрежа на командването на НАТО в Брюксел, след което изпрати криптиращата информация, взета от човека от Отдела за публична дипломация.

След това програмата се представи за този телефон и се зареди в обезопасената мрежа на натовската Агенция за комуникация и информация.

Макс и Валентин не трябваше да проникват в мрежата, а само да проверят достъпа. От тях се изискваше само да се върнат в тайната квартира и да изпратят на Центъра информация по електронната поща за криптирането на телефона на дипломата. Германецът трябваше да си тръгне веднага, а Валентин щеше да остане ден-два, за да разкара микробуса и да почисти къщата, след което и той трябваше да се махне от Брюксел.

Макар и лесна, работата не съдържаше нищо ново. Вече един месец Коваленко считаше, че му възлагат задачи като за дете.

Засега щеше да чака, но смяташе скоро да избяга. Да зареже Центъра и организацията му.

Знаеше със сигурност, че в СВР все още има приятели. Ще се обърне към някое посолство в Европа и те ще му помогнат. Знаеше, че не трябва да се връща в Русия. Там правителството може да го „изчезне” без проблеми, но Валентин възнамеряваше да потърси някой стар приятел на назначение в чужбина и да започне подготовка за връщането си.

Но такова пътуване и чакане изискваха пари и Валентин трябваше да работи за Центъра, докато стане готов да предприеме своя ход.

Не го тревожеше предупреждението на руския мафиот, че Центъра ще го убие. Да, Центъра го измъкна от неприятния затвор „Матроская тишина”, но Коваленко смяташе, че ако стои извън Русия, ще е в относителна безопасност от тези разбойници.

В края на краищата, Центъра беше организация от хакери и специалисти по наблюдение с технически средства. Не убийци.

Капитан Брандън (Траш) Уайт вдигна очи от приборите, погледна навън през кабината, но освен черната нощ и капките дъжд, които се стрелкаха в светлините на самолета му, не виждаше нищо.

Някъде там, напред и малко наляво, на няколкостотин метра под него, малък като пощенска марка самолетоносач се люлееше нагоре-надолу в развълнуваното море. Приближаваше се към него със скорост от сто и петдесет мили в час, но ветровете на тази височина го забавяха, ускоряваха или отклоняваха наляво и надясно.

Но след няколко минути с Божията помощ щеше да кацне на онази подскачаща пощенска марка.

Извършваше кацане от тип „трети” — нощно, което изискваше „да лети според стрелките”, които автоматичната система за приземяване на самолетоносач показваше на дисплея пред него. Той се стараеше да държи кораба в средата на дисплея, което беше лесно, но му предстоеше да измине последните двеста метра, като премине от радарно управление към управление по сигнали от палубата, и почти му се искаше да се наложи да излети за нова обиколка в тази лайняна тъмнина, за да се овладее.

Казаха му, че вятърът е „надолу по ъгъла” на нивото на палубата, което значеше, че духа от носа към кърмата, което щеше да му помогне леко на по-малка височина, но тук, горе, се подмяташе натам-насам и ръцете му се изпотяваха в ръкавиците от опитите да остава на линията.

И все пак тук се намираше в безопасност, а долу, на палубата, нещата изглеждаха особено рисковани.