Том Клэнси - Код Заплаха

Мъжът, който му се обади, беше китаец — това стана ясно от гласа му по телефона, и националността на този човек и загадъчният разговор разтревожиха Уикс.

Не можеше онзи да не е шпионин и да не накара Тод да извърши някаква измяна, заради която ще го убият или вкарат в затвора за цял живот, но знаеше, че каквото и да искат от него, мамицата им, ще го стори.

Като се прибра у дома си след епизода с проститутката в Шанхай и китайския детектив, възнамеряваше да каже на неизбежния агент, който щеше да му се обади за онази скапана мисия, да си го завре отзад. Но не, не можеше да каже това. Онези имаха видеозапис и аудиозапис и само при спомена за белия си като лилия потен задник, който подскачаше нагоре-надолу на екрана на петдесет и два инчовия телевизор в хотелския апартамент, Тод разбираше, че китайците го държат за шибаните топки.

Откажеше ли им, несъмнено след няколко дни жена му Шери щеше да отвори електронната си поща с висококачествен видеозапис на цялото събитие.

„Не, мамицата му. Това не е истина. „Така си казваше преди, но чакаше обаждането и се страхуваше от онова, което щеше да последва.

Един азиатец с пазарска чанта влезе в пицарията, купи си пица „калцоне” и кутия „пепси” от мъжа зад гишето, след което понесе следобедното си ядене към малката зона с маси в задната част.

Тод, разбрал, че онзи е азиатец, не го изпускаше от погледа си, но когато мъжът наближи масата, продавачът на компютри сведе поглед към мазната си пица, смятайки, че в ситуация като тази погледът очи в очи трябва да се избягва.

— Добър ден.

Мъжът седна на малката маса, като наруши току-що установените от Уикс правила.

Тод вдигна поглед и стисна протегнатата ръка на китаеца.

Остана изненадан от външния вид на този шпионин. Той определено не изглеждаше злокобен. Видя му се към тридесетгодишен, по-млад, отколкото Тод смяташе, че е редно, и имаше вид на зубрач. Носеше очила с дебели стъкла, бяла риза и малко измачкан черен широк панталон.

— Как е пицата? — запита мъжът усмихнат.

— Добре е. Вижте, не е ли редно да идем някъде на закрито?

Младият мъж с дебелите очила поклати глава с усмивка. Захапа пицата си и направи гримаса заради горещото сирене. Отпи от колата си и каза:

— Не. Така е добре.

Тод прокара пръсти през косата си.

— В магазина има охранителни камери. Всеки ресторант има такива. Ами ако някой…

— В момента камерата не работи — прекъсна го усмихнат китайският шпионин. Понечи да захапе пицата за втори път, но спря. — Тод, започвам да си мисля, че търсиш някакво лошо оправдание да не ни помогнеш.

— Не. Всичко е наред. Аз само… се притеснявам.

По-младият мъж отхапа от храната и отпи нова глътка от кутията. Поклати глава и махна пренебрежително с ръка.

— Няма какво да се притесняваш. Абсолютно нищо. Ние искаме услуга от теб. Лесно е. Една услуга и толкова.

През последния един месец тази „услуга” почти не излизаше от мислите му.

— Каква е тя?

Все така пренебрежително китайският шпионин каза:

— Планираш да направиш доставка на един от клиентите си утре сутринта.

„Мамка му” — помисли си Уикс. Утре трябваше да иде в осем във военновъздушната база в Болинг, за да остави две печатни платки. Сърцето му се сви от страх. Щеше да шпионира за китайците. Щяха да го заловят. Ще загуби всичко.

Но нямаше изход.

Тод отпусна глава почти до масата. Искаше да заплаче.

Китаецът му каза:

— „Хендли Асошиейтс”. В Мериленд.

Тод бързо вдигна глава.

— „Хендли”?

— Нали имаш среща с тях?

Уикс дори не се запита откъде китайците знаят за този негов клиент. Радваше се, че искат да направи нещо, което се нарича промишлен шпионаж, а не шпионаж срещу правителството на САЩ.

— Да. В единадесет сутринта. Ще им дам един високоскоростен диск от немски производител.

Младият китаец, който дори не си каза името, подаде пазарската чанта под масата.

— Какво е това? — запита Тод.

— Твоят продукт. Дискът. Той е абсолютно същият както онзи, който ти щеше да доставиш. Искаме да направиш доставката, но с този диск. Не се притеснявай, абсолютно същият е.

Уикс поклати глава.

— Техният директор на информационния отдел е маниак на тема сигурност. Ще провери диска с всевъзможни програми.

Тод замълча, защото не знаеше дали трябва да каже очевидното. След малко продължи:

— Ще намери онова, което сте сложили.

— Не съм казал, че сме сложили нещо.

— Не. Не казахте. Но съм сигурен, че сте сложили нещо. Искам да кажа… защо иначе ще го правите?