Том Клэнси - Код Заплаха

Авторът на писмото се оказа бабата на Джа. Ставаше ясно, че тя се намира в Съединените щати и че е изпратила писмото до роднина в провинция Шанси, за да заблуди американската полиция, за която бабата знаеше, че издирва внука й.

Роднината от Шанси беше препратила писмото до пощенската кутия, без да добави нито дума от себе си.

Бабата пишеше за живота в Северна Калифорния, за скорошна операция, за останалите членове на семейството и за някакви възрастни съседи. Писмото завършваше с предложение да помогне на Джа с пари или да го свърже с другите членове на семейството, които според нея не знаели нищо за него, откакто е пристигнал в Китай преди година.

Адам разбра, че това е обикновено писмо от баба, от което ставаше ясно само, че една стара китайка в Щатите помага на беглец от закона.

Яо остави настрани плика с писмото, след което бръкна в хладилника за пакета. Той беше малък колкото книга е меки корици и мъжът бързо го отвори, преди лепилото да се разтопи. След като отвори пакета, провери адреса. И този пакет се оказа изпратен до кутията без име, но имаше адрес на подател от Марсилия във Франция.

Заинтригуван, Адам извади отвътре малък диск с размерите на сребърен долар, опакован в найлон с мехурчета. Отстрани дискът имаше щифтове, сякаш за да се свърже към дънната платка на някой компютър или към друго електронно устройство.

До чипа имаше няколко страници информация, от която ставаше ясно, че устройството е маломощен суперхетеродинен приемник. Документът разясняваше, че устройството се използва в системи за вход без ключ, гаражни врати, дистанционно управлявани охранителни аларми, медицинска апаратура и много други устройства, които изпълняват механични функции по команда с външен радиосигнал.

Адам нямаше представа защо това устройство е необходимо на Джа. Обърна последните страници, на които имаше записи на кореспонденция между два адреса за електронна поща.

Двете страни пишеха на английски език — мъжът в Марсилия определено работеше в технологичната фирма, която произвеждаше това устройство. Пишеше си с човек на име ФастБайт22.

Адам отново прочете адреса.

— ФастБайт двадесет и две. Дали това е Жа?

От кратките съобщения се виждаше, че, изглежда, ФастБайт22 се е свързал с този служител по интернет и е поискал да закупи лично от него един суперхетеродинен приемник, защото компанията му не ги изнасяше за Хонконг. Двамата се разбрали за плащане с електронни монети — Адам знаеше, че хакерите използваха тази непроследима интернет валута, за да си разменят услуги, а престъпниците си купуваха с нея забранени стоки.

Съобщенията, разменяни в продължение на няколко седмици, не показваха по никакъв начин за какво е потребно на ФастБайт22 такова малко устройство, което може да се използва във всичко, от гаражни врати до медицинска апаратура.

Адам извади фотоапарата си и се зае да снима всичко — от писмото на бабата на Джа до високотехнологичния приемник. Предстоеше му да повтори всичко дотук в обратен ред. От повторно опаковане на плика и пратката до връщането им в пощенската кутия, преди Джа да заподозре, че са пипани.

Предстоеше му дълъг следобед, а все още не знаеше какво е постигнал днес.

Освен че откри един вероятен псевдоним на Джа Шухай. ФастБайт22.

Конферентната зала в Белия дом е по-малка, отколкото си мислят повечето хора. На тясната овална маса има място за десет души, което означава, че много от по-важните срещи се провеждат, като асистентите на основните участници стоят изправени до стените.

В залата цареше хаос, докато служителите я подготвяха за срещата. Около стените стояха мъже и жени, много от тях е униформи, някои спореха помежду си, други отчаяно опитваха да получат най-последните новини за събитията от тази сутрин.

Половината места бяха празни, но директорът на ЦРУ Кенфийлд и министърът на отбраната се намираха на местата си. Присъстваха и директорът на Агенцията за национална сигурност, както и директорът на ФБР, но стояха и разговаряха с подчинените си и споделяха какво ново са научили през последните десет минути.

Определено ситуацията се променяше непрекъснато и всички искаха да са готови с отговорите си на въпросите на президента.

Времето за подготовка изтече, когато президентът Джак Райън влезе през вратата.

Той отиде в края на масата и огледа залата.

— Къде е Мери Пат?

Директорът на Националното разузнаване Фоли пристъпи в залата след президента, с което наруши протокола, въпреки че всички в Белия дом, от чистачката до вицепрезидента, знаеха, че Райън хич не го е грижа за церемониите.