Том Клэнси - Код Заплаха

В крайна сметка президентът на Съединените щати Джак Райън не можа да реши дали е необходимо да приземи всички безпилотни военни и разузнавателни самолети на САЩ. Когато черният автомобил на министъра на отбраната мина през портала на Белия дом един час след събарянето на машината в Пакистан, един масивен безпилотен самолет „Глобал Хок”, най-големият в инвентара на САЩ, загуби контакт с екипажа си, докато се намираше на двадесет километра от етиопския бряг.

Оказа се, че и той е отвлечен — разбраха го, след като пилотът фантом деактивира автопилота и направи леки корекции в полета, сякаш за да провери как се управлява тази голяма машина.

Мъжете и жените, които наблюдаваха картината, бързо разбраха, че или пилотът фантом не е така опитен, както предишния, който се справяше отлично с машината в източната част на Афганистан, или пък е същият пилот, но не познава така добре тази по-голяма и по-сложна система. Независимо от причината, малко след отвличането този самолет загуби контрол. Някои системи изключиха неправилно и се включиха в погрешната последователност, което не позволи изправянето на самолета на няколко мили над водата.

Машината, която падна като камък от небето, се заби в Аденския залив.

Практически всички, които имаха право да знаят за тази машина, възприеха това като послание от хакерите — „Всички безпилотни самолети са компрометирани. Използвайте безпилотните си самолети на свой риск”.

Служителят на ЦРУ Адам Яо носеше черна бейзболна шапка, бяла тениска и мърляви дънки. Изглеждаше като всеки друг мъж на неговата възраст в Монкок и вървеше сред тълпите като жител на този квартал на хора с ниски доходи, а не като обитател на централната част Сохо — един от най-лъскавите райони на Хонконг. Играеше ролята на местен търговец, тръгнал да вземе пощата за магазина си, както стотици други мъже, които влизаха и излизаха от пощенската служба на улица „Куон уа”.

Разбира се, той нямаше магазин, нито адрес в Монкок, което означаваше също, че за него тук няма пощенски пратки. Всъщност намираше се тук, за да отвори ключалката на пощенската кутия на Джа Шухай и да разгледа неговата поща.

Пощенският клон се оказа претъпкан — Адам едва си проправи път през вратата. Реши да дойде малко преди обед, в най-натоварената част на деня, за да използва хаоса и задръстванията в Монкок в своя полза.

Адам винаги работеше на терен с едно просто правило: „Бъди убедителен”. Винаги влизаше напълно в ролята си, каквато и да е тя — бездомник или наперен млад дилър в борсата на Хонконг. Така можеше да влиза и излиза от сградите, без да има необходимите документи, да минава край стрелците от триадите, без те дори да го поглеждат, и да слуша как секретарките, наредени на опашка за фиде и чай по време на обедната си почивка, обсъждат фирмени тайни, които нямаше как да разбере дори и ако влезе в офисите им и цял уикенд се рови из папките.

Адам беше актьор, измамник, шпионин.

И сега също действаше убедително. Държеше в ръка комплект шперцове и като влезе в сградата, се отправи веднага към пощенската кутия на Джа Шухай и клекна пред нея. Никой от мъжете и жените на сантиметри от него не му обърна особено внимание.

Яо отвори ключалката за по-малко от десет секунди. Пъхна ръка в кутията и откри два документа — плик и малък пакет, увит в найлон с мехурчета. Извади ги и затвори кутията, след което извади шперца си и вратата се заключи веднага.

След минутка се озова на улицата и бързо провери дали някой не го следи. Като се убеди, че е чисто, слезе в станцията на метрото на път за своя офис.

Не след дълго седеше на бюрото си, облечен в костюм с вратовръзка, като държеше малкия пакет и плика в камерата за лед на малкия хладилник до бюрото. След един час извади изстудения плик и го отвори с остър нож. Замръзналото и втвърдено лепило се отдели под ножа, без да къса хартията, което означаваше, че можеше лесно да залепи плика отново, след като лепилото се размръзне.

След като отвори пакета, Адам прочете адреса отвътре. Подателят се намираше в Китай, в град в провинция Шанси, който Яо не знаеше. Написаното на ръка писмо не беше адресирано до Джа Шухай, а до пощенската кутия. На обратния адрес имаше име на жена, което Яо си записа в тефтера, след което бръкна в плика.

С изненада откри, че в първия плик има втори. На него не пишеше нищо. Той го отвори както първия и извади едно писмо, написано на мандарин сякаш с разтреперана ръка. Адам се зачете бързо и когато стигна третия абзац, разбра за какво става дума.