Том Клэнси - Код Заплаха

Не приличаше на човек от триадите, а на обикновен пънкар.

Американецът в тъмния вход имаше чувството, че тримата от триадите пазят това хлапе, както онези пазеха господин Хан.

Адам пъхна ръка в джоба на панталона си, където се намираше дистанционното управление за закрепената към вестникарската будка камера и погледна телефона си, на който се виждаше изображението от камерата. Натисна малък лост за управление на дистанционното и камерата се завъртя на деветдесет градуса, при което бързо крачещият пънкар се озова почти в центъра на кадъра. Адам натисна бутона докрай и камерата, на два метра от обекта си, засне няколко висококачествени изображения, по четири в секунда.

Снимките се правеха автоматично, но Яо трябваше да движи камерата е лоста за управление, за да държи обекта си в кадъра. След няколко секунди четиримата мъже, тръгнали нагоре по улица „Нелсън”, излязоха от обхвата на камерата, а след това свиха наляво по улица „Фа Юен” и се изгубиха от погледа на Адам Яо.

Не знаеше дали мъжете ще се върнат довечера. Отново се облегна назад във входа, за да чака Хан, но когато седна и се зае с фидето, реши да прегледа набързо новите снимки.

Камерата имаше връзка с телефона му през блутут и позволяваше лесно да се видят последните изображения. Камерата можеше да работи на тъмно, поради което лицата, макар и не съвсем ясни, изглеждаха далеч подобри, отколкото ако са заснети с нормален апарат без фотосветкавица на тъмна улица.

Яо прегледа снимките. Видя как по улицата преминаха първите двама дебелоглавци със задължителните гангстерски изражения на лицата си, които казват „чупката”, защото смятат, че тротоарът е техен. Зад тях идваше третият охранител — с не по-малко гангстерски вид от другите, но Адам забеляза, че лявата му длан се намира върху лакътя на пънкаря, за да го води по тротоара.

Хлапето изглеждаше странно, и то не само заради дрехите си. С двете си ръце държеше джобен компютър, по който пишеше трескаво. Яо не можеше да разбере дали той играе игра или работи по дипломната си работа, но младежът изглеждаше напрегнат и напълно изолиран от всичко около себе си. Адам имаше чувството, че без тримата мъже пред себе си онзи би се наврял сред движещите се коли.

Адам се загледа в лицето на младежа, осветено от приспособения за нощно виждане обектив. Прелисти напред и назад двете снимки, на които лицето се намираше най-близко и се виждаше най-добре. Напред-назад.

Напред-назад.

Американецът от ЦРУ не можеше да повярва на очите си. Промърмори тихо:

— Аз познавам този задник.

Яо стана бързо и тръгна след четиримата мъже. Когато мина край камерата с магнита, ловко протегна ръка и без да забави ход, я свали от будката.

Адам откри групичката напред в тълпата и няколко минути ги следи, като изоставаше цяла пресечка назад, докато те не завиха и не влязоха в пощенския клон на улица „Куон уа”.

Обикновено младият служител на ЦРУ не би рискувал среща отблизо, но адреналинът циркулираше из тялото му и го подтикваше напред. Той влезе в пощата. Тя не работеше толкова късно вечерта, но пощенските кутии и машината за марки се оказаха достъпни за ползване.

Адам мина край четиримата мъже, усети как гангстерите го огледаха, но не погледна към тях. Вместо това извади малко пари и си купи марки.

Докато чакаше машината да му даде марките, хвърли поглед през рамо. Пънкарят беше отворил една пощенска кутия на стената и преглеждаше писмата си на дървена маса. Адам не можеше да види номера на кутията оттук, но на излизане от пощата погледна натам отново.

Излезе обратно на улицата. Не се усмихна — не можеше да наруши прикритието си така. Но беше много щастлив.

Знаеше номера.

Кутията на младия мъж се оказа най-голямата на южната стена, четвърта отляво, втора отдолу.

Измина осемдесетина метра по тъмната улица, за да се отдалечи от сградата, и се обърна.

Четиримата мъже излязоха от пощенския клон и тръгнаха в обратна посока, след което свиха в един жилищен блок, наречен „Куон фай”.

Яо погледна към сградата. Тя беше на тридесет етажа. Нямаше как да проследи някого вътре. Обърна се и се отправи към колата си, все още шокиран от тазвечерното откритие.

В края на краищата, Адам Яо не всяка вечер попадаше на беглец от правосъдието.

Хлапето се казваше Джа Шухай, а Адам чу името му за първи път преди година, когато получи имейл от полицията на САЩ с молба да се оглежда за избягалия престъпник, за когото подозираха, че ще замине за Китай.