Том Клэнси - Код Заплаха

Биъри поклати глава.

— Не номера на кредитната карта. Монетни битове. Това е непроследима интернет валута. Като парите в брой, само че по-добра. Там основната цел е анонимност.

— Значи си наел мрежа от роботи?

— Няколко.

— Това не е ли незаконно?

— Незаконно е, ако направиш нещо незаконно с тях. Аз не съм правил нищо такова.

— И какво си направил?

Джак отново имаше чувството, че играе на въпроси и отговори е Биъри.

— Проверявах една моя теория. Нали помниш, че ти казвах как онзи машинен код, който беше останал на Истанбулския диск, може да ни отведе до виновника?

— Да.

— Реших да вляза в подземното киберпространство и да видя има ли други заразени машини със същия код, както на машината на либиеца.

— Това не е ли като да търсиш игла в купа сено?

— Ами аз мислех, че не може да няма и други машини е този вирус. И по-скоро така се търси буре с игли в купа сено, а аз се погрижих да намаля размера на купата.

— Как?

— По света има един милиард компютри в мрежа, но машините, в които може да се прониква хакерски, са много по-малко, към сто милиона може би. А машините, които пък са пробити от хакери, вероятно са една трета от тази бройка.

— Е да, но пак трябва да провериш тридесет милиона компютъра…

— Не, Джак, защото толкова добра програма няма да се използва само на една-две машини. Реших, че този троянски кон за дистанционен достъп стои в десетки хиляди такива компютри. Освен това намалих бройката още, като наех мрежи е компютри роботи с една и съща операционна система и с висококачествени процесори и компоненти, защото според мен Центъра не би си губил времето със стари машини. Той ще иска да влезе в машините на важни хора, фирми, мрежи и прочие. Затова взех мрежи с играчи от висок калибър.

— Нима дават под наем мрежи с роботи с различно качество?

— Абсолютно. Можеш да си поръчаш мрежа с петдесет машини в Ей Ти енд Ти или със сто машини в парламента на Канада, или пък с десет хиляди в Европа, на хора, които имат най-малко по хиляда приятели във Фейсбук, или двадесет и пет хиляди компютъра с професионални охранителни камери. Може да се каже, че се купува или наема почти всичко.

— Нямах представа за тези неща — призна Джак.

— Когато открих конфигурации с роботи с всичките желани от мен атрибути, просто хвърлих мрежата толкова, колкото мога да си позволя, наех ги и пуснах една диагностична програма по хакнатите машини, за да огранича бройката. След това написах многонишкова програма, която проверява в същото място на всеки компютър за онзи код.

— И намери ли компютър с кода от Истанбулския диск?

Компютърният специалист се усмихна широко.

— Не един. А сто двадесет и шест.

Джак се приведе напред.

— Господи. И всичките със същия код, който намери на диска на либиеца?

— Да.

— Къде са тези машини? За кое място става дума?

— Центъра е… не искам да звуча твърде драматично, но е навсякъде. Европа, Северна и Южна Америка, Азия, Африка, Австралия. Заразените машини са по всички населени континенти.

Джак запита:

— И как разбра кой е той?

— Една от заразените машини се използва за прехвърляне на данни към командния сървър. Изпраща трафик от мрежата с роботи към друга мрежа в Харков, Украйна. Аз проникнах в мрежовите сървъри и открих, че хостват дузина незаконни или съмнителни сайтове. Най-болното порно, което човек може да си представи, магазини за купуване и продажба на фалшиви паспорти, устройства за копиране на карти — такива неща. Успях да вляза лесно във всеки от тези сайтове. Но не успях да вляза в едно място. Там само разбрах името на администратора.

— Какво е то?

— ФастБайт двадесет и две.

Джак Райън се отпусна разочарован.

— Гавин, това не е име.

— Това е компютърният му псевдоним. Така е, нямам социалния му осигурителен номер и домашния адрес, но с това име можем да го открием.

— Всеки може да си измисли псевдоним.

— Повярвай ми, Джак. Някой там отвън знае кой е ФастБайт двадесет и две. Само трябва да го намерим.

Джак кимна бавно и погледна часовника на стената.

Той още не показваше три сутринта.

— Надявам се да си прав, Гавин.

Агентът на ЦРУ без официално прикритие Адам Яо се облегна на входната врата на затворения е кепенци магазин за обувки на улица „Нелсън” в района Монкок на Хонконг и се зае да се храни с пелмени и фиде, които вземаше с пръчици от картонена купичка. Наближаваше девет вечерта и последната дневна светлина отдавна беше напуснала късчето небе, което се виждаше между високите сгради от двете страни на улицата, а с тъмните си дрехи Адам почти не се забелязваше в сянката на вратата.