Том Клэнси - Код Заплаха

Или поне така смяташе Джа. Всъщност програмата му пропускаше една-единствена серия програмен код и именно него Гавин Биъри успя да открие на Истанбулския диск.

С този вирус Джа за първи път проникна в рутера за кабелен трафик на мрежата „Интелинк-ТС” на ЦРУ, но при едно рутинно навлизане за поддръжка на кода забеляза, че не е сам. Проследи другия хакер, като откри кой е той чрез ровене в различните сайтове с бюлетини и техническа информация — така разбра, че онзи е Чарли Леви, добре известен хакер любител от Съединените щати. След това контрольорите на Центъра се заеха да убеждават Леви да работи за организацията им, за да се възползват от знанията му.

След провала на този опит Тун опита да използва знанията на Леви, като проникне в машината му.

Това също не успя. И по тази причина Жерав и хората му осигуриха информацията по старомодния начин — като убиха Чарли Леви и я откраднаха.

Тун знаеше, че Джа е наперен и няма да сметне, че във вируса на Тъмен бог има нещо, с което да подобри собствената си програма.

Тун разбираше колко много може да научи човек, като събере на едно място знанията на отделните хакери, дори и онези, които не даваха лесно интелектуалните си ресурси.

Джа може и да не смяташе, че Леви има какво да добави към програмния код, но Тун достатъчно ясно беше обяснил на младежа, че очаква от него да обърне пълно внимание на откраднатите от Тъмен бог данни.

Тридесет и четири годишният Адам Яо седеше зад волана на дванадесетгодишния си мерцедес клас „С” и бършеше лицето си с плажната хавлия на пътническата седалка. Тази есен в Хонконг се оказа адски гореща, дори в седем и половина сутринта, но Адам не включваше климатика, защото не желаеше шумът на двигателя да привлича внимание към него.

Намираше се близо до местонахождението на своята цел, прекалено близо. Но така трябваше. Налагаше се заради разположението тук, заради завоя и близостта на паркинга до целта.

Играеше си с късмета, като паркира тук, но нямаше избор.

Адам Яо работеше сам.

Когато избърса потта от челото си, вдигна обратно своя фотоапарат „Никон” и го фокусира върху входната врата на високата сграда от другата страна на улицата. Наричаха я „Дворецът на милионерите”. Безвкусното име не разкриваше пищното обзавеждане отвътре. Адам знаеше, че апартаментите на последния етаж в този квартал за средно заможни хора на остров Хонконг струват цяло състояние.

С помощта на обектива разгледа фоайето, в което търсеше целта на наблюдението си. Знаеше, че едва ли мъжът ще стои там. Адам идваше тук вече няколко дни и всяка сутрин нещата оставаха същите. В седем и тридесет обектът изскачаше от асансьора от апартаментите на последния етаж, преминаваше целеустремено през застлания с мрамор под на фоайето, излизаше навън и се качваше бързо в средния джип в колона от три коли.

И Адам успяваше да проследи мъжа само дотолкова. Джипът имаше тъмни стъкла, обектът винаги излизаше сам, а Адам все още не правеше опити да следи колите по тесните улички на града.

Това щеше да е почти невъзможно за сам човек.

Искаше му се да има подкрепата на шефовете от организацията си, да му осигурят малко хора, които да ползва в такива моменти. Но Адам работеше за ЦРУ и почти всеки служител на Управлението в Азия знаеше едно за организацията — тя течеше. Ленгли отричаше това, но за мъжете и жените, ходещи по ръба на бръснача тук, беше ясно, че Китайската народна република получава информация за плановете, инициативите, източниците на информация и методите на ЦРУ.

Адам Яо се нуждаеше от помощ за тази операция, но не дотолкова, че да рискува да се компрометира, защото той, за разлика от всеки друг служител на ЦРУ в Китай и Хонконг, работеше без мрежа. Той беше служител без официално прикритие, което означаваше, че няма дипломатическа защита.

Шпионин, оставен сам в студа.

Не че нямаше против нещо студено точно сега. Посегна към хавлията и обърса потното си лице още веднъж.

Преди няколко години Яо получи информация за присъствието тук, в „Двореца на милионерите”, на мъж от континента — известен производител на твърди дискове и микропроцесори менте, стигнали до важни системи на американско военно оборудване. Мъжът се казваше Хан и беше директор на голям държавен завод за технологично оборудване в близкия град Шънджън. Хан се намираше в Хонконг по някаква причина и всяка сутрин три бели джипа го вземаха, за да го закарат неизвестно къде.