Том Клэнси - Код Заплаха

Макар и по-малко, отколкото през деня, по улицата все още имаше доста пешеходци, предимно идващи или отиващи към пазара със сергии на съседната улица, и Адам се радваше на тълпата, защото шансовете му да остане незабелязан нарастваха с броя на хората около него.

Адам работеше — провеждаше самостоятелно наблюдение на господин Хан, производителя на чипове менте от Шънджън. След като засне регистрационните номера на джиповете, които го вземаха от хотела му, той се обади на свой приятел в отдел „Б” на хонконгската полиция и го убеди да ги провери. Детективът отговори, че джиповете са собственост на фирма за недвижими имоти в Уанчай — западнал квартал на остров Хонконг. Адам проучи фирмата и откри, че е собственост на известен член на триадата „14К” — най-голямата и най-лоша от всички в Хонконг. Това обясняваше и защо Хан имаше охрана, но Яо се заинтересува силно защо този производител на компютри си има работа с „14К”. Като цяло триадите се занимаваха с мръсни неща — предимно проституция, рекет и дрога, — а „14К” не се различаваха с особен финес от всички други. А престъпните операции, в които би участвал Хан, предполагаха високотехнологично оборудване и персонал.

Нямаше логика този човек да идва тук, в Хонконг, и да се мотае с „14К”.

След като Адам разбра, че всяка сутрин Хан заминава някъде с гангстери, прекара следващите няколко дни из притежаваните от „14К” ресторанти и стриптийз клубове, в които идваше собственикът на колите, докато намери трите лъскави джипа на закрит паркинг пред един ресторант в Уанчай. Там, с умения, натрупани от изпълнението на разни задачи, които изискваха подобни действия, постави малко следящо устройство под задната броня на единия джип.

На следващата сутрин, седнал в апартамента си, наблюдаваше как мигащата точка на телефона му преминава през картата на Хонконг, отначало до „Двореца на милионерите”, а после в Уанчай. Точката изчезна, което според Адам означаваше, че колата е в тунела под пристанището „Виктория”.

Адам изтича навън и скочи в своята кола, след като знаеше накъде се е насочил Хан.

Той отиваше в Каулун.

Яо успя да проследи джипа дотук, до голямата офис сграда, в която се помещаваше компютърният център в квартал Монкок — многоетажна бърлога с малки магазинчета, в които се продаваше какво ли не — от софтуер до съвсем нови високотехнологични кинокамери. Тук човек можеше да купи всичко, свързано с електрониката — от хартия за принтери до компютърни станции, макар много от тези неща да бяха ментета или, в по-голямата си част, крадени.

Над компютърния център се намираха още няколко етажа офиси.

Адам не влезе в сградата. В края на краищата действаше сам и не желаеше да се разкрива пред жертвата си на толкова ранен етап на разследването. Затова сега стоеше тук, отвън, и чакаше Хан да си тръгне, като се надяваше да успее междувременно да заснеме всеки, който излиза или влиза в сградата.

Закрепил беше една миниатюрна камера с магнит към затворена будка за списания на тротоара, и я управляваше с безжично апаратче в джоба си, което му позволяваше да насочва обектива и да прави скоростни висококачествени снимки.

Затова сега седеше по-далече, наблюдаваше, ядеше фиде и пелмени и снимаше всичко, което се случваше на входа на сградата или в страничния вход на съседната улица.

В продължение на три последователни вечери успя да заснеме над двеста лица. Пусна ги през програма за разпознаване на лица в офиса си, за да провери дали няма да открие някаква връзка с господин Хан или пък нещо, свързано с продажбата на компютри за военно ползване в Съединените щати.

Дотук нямаше нищо.

Търсенето го отегчаваше, но Адам Яо се занимаваше с такива неща от доста време и обичаше работата си. Казваше си, че ако някога го преместят в посолство като служител на ЦРУ, ще напусне и ще създаде собствена фирма, за да се занимава точно с това, с което се занимаваше за прикритие сега — разследвания на фирми в Китай и Хонконг.

Работата под прикритие по улиците го вълнуваше и Адам се страхуваше от деня, в който ще е твърде стар или уседнал, за да не се интересува от мисията си.

От тъмната уличка, която минаваше край сградата с компютърния център, излязоха четирима мъже. Минаха близо до Адам, но той гледаше в купата и пъхаше в устата си фиде и пелмени с пръчиците. След като мъжете го отминаха, той вдигна поглед и веднага разпозна трима от тях като войници от триадите. Носеха разкопчани якета в тази топла вечер и Адам подозираше, че под тях крият малки картечни пистолети. Заедно с тях вървеше четвърти мъж, малко по-слаб от останалите, и с дълга, вдигната нагоре с гел коса. Носеше странни дрехи — тясна пурпурна тениска и тесни дънки, половин дузина гривни на ръката си и златна верижка на врата.