Том Клэнси - Код Заплаха

Сега на мекото лице на Биъри се появи усмивка.

— Открих го. Мамка му, открих го!

— Какво си открил?

— Открих остатъци от зловредната програма на Истанбулския диск. Не е много, но е нещо.

Джак заби юмрук във въздуха.

— Страхотно! — каза той и си помисли, че беше крайно време това да се случи.

Докато Райън и Биъри отиваха към технологичния отдел, Джон Кларк седеше в кабинета си и барабанеше с пръстите на здравата си ръка върху бюрото. Минаваше осем и тридесет — оперативният директор на Колежа Сам Гренджър трябваше да е в своя кабинет и вече да е работил цял час, а директорът на Колежа и специалист по „бялата страна” на дейността на фирмата Гери Хендли би трябвало точно сега да сяда в офиса.

„Няма смисъл да отлагам повече” — каза си Кларк, вдигна телефона и набра един номер.

— Гренджър.

— Здравей, Сам. Джон е.

— Добро утро. Хубаво ли изкара през уикенда?

„Не. Всъщност, не” — помисли си Джон.

— Да. Мога ли да дойда и да поговоря с теб и с Гери, когато имате малко време?

— Разбира се. Гери тъкмо влезе при мен. Можеш да дойдеш веднага. Хайде.

— Разбрано.

Пет минути по-късно Кларк влезе в офиса на Гери Хендли на деветия етаж на сградата. Гери обиколи бюрото си и се здрависа с лявата ръка, както почти всички в сградата правеха с Кларк след януари. Сам се изправи от един стол пред бюрото и покани Джон да седне на съседния стол.

През прозореца зад бюрото на Хендли в посока към Балтимор се стелеха засадени с царевица поля и ферми за коне.

Гери каза:

— Какво има, Джон?

— Господа, реших, че е време да приема фактите. Дясната ми ръка няма да се оправи. Не и на сто процента. Да кажем най-много до седемдесет и пет процента, и то след адски много допълнителна терапия. Може би и още една-две операции.

Хендли изохка.

— По дяволите, Джон. Жалко. Надявахме се, че след като легна под ножа, ще се оправиш на сто процента.

— Да. И аз се надявах.

Сам каза:

— Почивай си колкото трябва. Сега, докато проучваме Истанбулския диск, може би ще изкараме така още няколко седмици, и ако анализът не…

— Не — прекъсна го Джон и поклати глава. — Време е да си опаковам багажа. Да се оттегля.

Сам и Гери го гледаха безмълвни. Накрая Сам се обади:

— Ти си много важна част от тази операция, Джон.

Кларк въздъхна.

— Бях. Оня кучи син Коваленко и неговите палачи прекратиха участието ми.

— Глупости. Ти имаш повече умения от цялата национална подривна служба в Ленгли.

— Благодаря, Гери, но се надявам, че ЦРУ използва служители за полувоенните си операции, които могат, ако се наложи, да държат оръжие със силната си ръка. За момента това умение е извън моите възможности.

Гери и Сам не можеха да кажат нищо в отговор.

Кларк продължи:

— И не е само ръката. Възможностите ми за тайни операции намаляха заради пресата от миналата година. Да, в момента никой не ме гони, повечето медии подвиха опашки и се разбягаха, като стана ясно, че разпространяват пропаганда на руското разузнаване, но замисли се, Гери. Достатъчен е само един репортер в някой ден без новини да напише статия от типа на „Къде са те сега?”. Ще ме намери тук, ще се разровят малко повече и докато се усетиш, тук ще напълни с телевизионни камери и ще трябва да даваш интервю.

Хендли присви очи.

— Ще им кажа да се махат оттук.

Кларк се усмихна.

— Ех, ако беше толкова лесно. Сериозно. Не искам друг конвой черни джипове на ФБР във фермата си. Един път ми стига.

Сам отвърна:

— Твоят опит е безценен. А какво ще кажеш да спреш работа, оперативна работа, искам да кажа, и да преминеш към по-тилова работа?

Естествено, Кларк беше помислил и за този вариант, но разбираше, че Колежа трябва да е максимално ефективен.

— Не, Сам, не възнамерявам да бродя из коридорите тук.

— Какво говориш? Оставаш в същия кабинет. Ще продължиш да…

— Момчета, от Истанбул насам бездействаме. Целият екип работи на компютри по осем часа дневно. Тъжен факт е, но от компютри разбирам по-малко и от внука си и няма какво да правя тук, а ако се разреши случаят с Истанбулския диск и пак има операции, аз, с намалените си възможности, няма да участвам.

Гери запита:

— А жена ти какво казва за това да бродиш из коридорите у дома?

Кларк се засмя.

— Да. И за двамата ще е трудно. Но имам доста работа във фермата и Бог знае защо тя май иска да съм при нея. Може и да й омръзна, но й дължа възможността да разбера дали ще се случи така.

Гери разбра. Зачуди се какво ли той самият щеше да прави сега, ако жена му и децата му бяха все още живи. Те бяха загинали в автомобилна катастрофа преди няколко години и оттогава той живееше сам. Живееше с работата си и не искаше същото за човек, желан от другия в дома си.