Том Клэнси - Код Заплаха

Къде ли щеше да е сега, ако имаше семейство? Гери знаеше, че определено нямаше да работи шестдесет-седемдесет часа седмично тук. Щеше със сигурност да намери начин да се радва на семейството си.

Не можеше да се сърди на Джон Кларк за такъв живот, за който сам той би дал всичко.

Но все пак Хендли ръководеше Колежа, а Кларк беше адски добър в работата си. Трябваше да направи всичко възможно, за да го задържи.

— Съвсем сигурен ли си, Джон? Защо не помислиш малко?

Джон поклати глава.

— Само за това мисля. Сигурен съм. Ще съм си у дома. Двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата ще съм на разположение на всеки тук. Но не като служител.

— Ти говори ли с Динг?

— Да. Вчера цял ден прекарахме във фермата. Опита да ме разубеди, но ме разбира.

Гери стана от бюрото си и протегна лявата си ръка.

— Разбирам и приемам оставката ти. Но не забравяй. За теб винаги има място тук, Джон.

Сам потвърди думите му.

— Благодаря, момчета.

Докато Кларк се намираше в кабинета на Хендли, Джак Райън-младши и Гавин Биъри седяха в заключената конферентна зала до офиса на Биъри на втория етаж. Пред тях стоеше малка масичка с настолен компютър без капаци — виждаха се всички части, кабели и платки. Върху масата имаше безредно разхвърляни различни периферни устройства, свързани към системата с кабели с различна дебелина, цвят и тип.

Освен компютъра и техниката около него, телефон, чаша за кафе, оставила няколко кафяви пръстена върху бялата маса, и жълт тефтер в стаята нямаше нищо друго.

През последните два месеца Райън беше стоял много часове тук, но това не можеше да се сравнява с времето, което Биъри прекарваше в тази стая.

На монитора пред себе си Райън наблюдаваше цифри, тирета и други знаци.

Гавин каза:

— Трябва най-напред да разбереш едно нещо.

— Какво?

— Ако Центъра е човек, е добър. Първокласен хакер от лошите — обяви Биъри и поклати удивен глава. — Не съм виждал по-добре маскиран код. Онзи използва съвсем нов тип зловредни програми, които нямаше да открия без продължително и изтощително ръчно ровене из машинния код.

Джак кимна. Махна с ръка към цифрите на екрана.

— Значи това е вирусът?

— Част от него. Вирусът има два етапа. Доставяне и действие. Действащата част все още се крие някъде в диска. Тя е инструмент за достъп от разстояние. Нещо като протокол за връзка между компютрите, но не съм я намерил още. Толкова добре е скрита в друга програма. Сега наблюдаваш част от метода за доставяне. Центъра е махнал повечето от кода, когато се е вмъкнал, но е пропуснал този малък низ.

— Защо го е махнал?

— Прикрива си следите. Добрият хакер, като мен например, винаги чисти след себе си. То е като крадеца, който влиза в дом. Влезе ли през прозореца, първата му работа е да го затвори зад себе си, за да не разбере някой, че вътре има човек. Онзи, след като е влязъл в компютъра, не се е нуждаел повече от кода за доставяне и затова го е изтрил.

— Само дето не го е изтрил целия.

— Точно така. А това е важно.

— Защо?

— Защото е цифров отпечатък. Това може да е част от собствената му зловредна програма, за която не знае, че оставя текст след себе си.

Джак разбра.

— Искаш да кажеш, че той може да има това и на други машини, та ако видиш същия код, ще знаеш, че е замесен Центъра.

— Да. Ще знам, че са използвали тази крайно рядка зловредна програма и че нападателят, точно както Центъра, не е почистил тази част от машината. Тогава може да се предположи според мен, че става дума за същия човек.

— Според теб как е успял да качи вируса в компютъра на Картал?

— За човек с умения като на Центъра това е детска игра. Трудното при инсталирането на вирус е социалното инженерство или да накараш хората да направят онова, което искаш. Да щракнат с мишката на програма, да идат на интернет страница, да си напишат паролата, да вкарат флашка — такива неща. Центъра и либиецът са се познавали, нали са си общували, а и от електронната поща е ясно, че либиецът не е подозирал, че Центъра наблюдава машината му, управлява камерата му, влиза през пролуките в програмите, за да инсталира свои неща и да трие отпечатъците си. Картал е бил напълно негов.

— Много добре — каза Джак. Светът на компютърните хакери му беше непознат, но разбираше, че в много отношения шпионажът си е шпионаж и че много от принципите са същите.

Гавин въздъхна.

— Още не съм свършил с диска. Може да мине още месец или дори повече време. Засега имаме само електронен отпечатък, който можем да свържем с Центъра. Това не е много, но е все нещо.