Том Клэнси - Код Заплаха

— Интересно — каза Джак, без да е сигурен, че знае какво означава това. — Ако Центъра му е изпратил това, може би всичко е част от по-голям план. План, който така и не е осъществен.

— Може би. Дори това да не е хакерство на най-високото известно ниво, пак може да навреди доста. Миналата година проникнаха в компютърната мрежа на банката на Федералния резерв в Кливланд. ФБР похарчи милиони и прекара месеци в проучвания и установи, че виновникът е някакъв седемнадесетгодишен хлапак от караоке бар в Малайзия.

— Дявол да го вземе. И е използвал такъв комплект програми?

— Да. Повечето хакове се правят от такива боклуци, които знаят само как да щракат с мишката. Истинският зловреден код се пише от така наречените хакери с черни шапки. Те са лошите. Картал може да е имал на компютъра си програмите за нападение, но според мен Центъра е онзи с черната шапка, който ги е пратил.

След като Джак разгледа всички документи, Гавин Биъри се зае да проучва програмите в диска, за да установи как Центъра е управлявал камерата от разстояние. На диска нямаше очевидна програма за целта или обяснения за достъпа на Центъра до компютъра на Картал, поради което Биъри сметна, че тайнственият Център вероятно е хакнал компютъра на либиеца, без последният да знае това. Гавин реши, че колкото и време да му трябва, ще открие какви програми е използвал Центъра и кой е той.

Тук Джак-младши не можеше да помогне, защото програмният код за него беше също толкова неясен, колкото езика санскрит.

Райън се върна при колегите си аналитици и се захвана да проучва групата на либиеца и мистериозния благодетел чрез други средства, докато Биъри прекарваше всяка минутка, когато не работеше по други задачи за Колежа, с Истанбулския диск в своята засекретена конферентна зала.

Минаха няколко седмици, преди Гавин да успее да отвори, провери и препровери всяка от стотиците програми на диска, за да види какво прави тя и как действа върху останалата част на машината, а след като не откри нищо ценно, се захвана с програмния код — инструкциите за всяка програма, които възлизаха на десетки хиляди редици с данни и които в крайна сметка не разкриха нищо интересно.

След няколкоседмични усилия се зае да проучва машинния код. Той представляваше поредица команди на компютърен език под формата на дълги редици с единици и нули, които всъщност казваха на процесора какво да прави.

Кодът на една програма може да изглежда високотехнологичен и сложен, но машинният код е почти неразгадаем за всеки освен за специалистите по програмиране на компютри.

Самият Гавин, човек, който пишеше подобни кодове, отегчен до затъпяване, продължаваше да работи бавно и методично въпреки намеците от колегите си, че си губи времето и въпреки подканянето от шефовете да се откаже.

Докато чакаше компютърът му да се зареди, Джак мислеше за онази нощ в Истанбул и за последвалото едномесечно разследване. Сепна се и откри, че се е загледал в камерата над монитора на компютъра си. Тя представляваше вграден в монитора елемент, който използваха понякога за видеоразговори с другите отдели в сградата. Въпреки убеждението на Гавин, че мрежата на фирмата е непробиваема, Джак имаше неприятното усещане, че го наблюдават.

Продължи да гледа в камерата, все още замислен за нощта в Истанбул.

Разтърси глава и каза:

— Твърде млад си, за да си параноик.

Стана, за да иде за кафе, но преди да тръгне към стаята за почивка, взе едно листче от тефтерчето до клавиатурата и притисна лепящата му част върху обектива.

Това нискотехнологично решение на високотехнологичен проблем го успокои.

Джак се обърна, за да тръгне към коридора, но спря и подскочи от изненада.

Пред него стоеше Гавин Биъри.

Джак го виждаше всеки ден и не смяташе Биъри за пример за добро здраве, но днес мъжът имаше вид на съживен труп. Сега, в осем и тридесет сутринта, с измачкани дрехи и рошава оредяваща сиво-кафява коса, Гавин го гледаше с очи, под които висяха тъмни торбички и се открояваха на месестите му бузи.

В най-добрите си дни Гавин изглеждаше като човек, чието лице вижда само светлината от компютърния екран, но днес направо приличаше на вампир в ковчег.

— По дяволите, Гав. Да не си бил тук цяла нощ?

— Целия уикенд — отговори уморен, но развълнуван Биъри.

— Искаш ли кафе?

— Райън… вече във вените ми тече само кафе.

Джак се разсмя.

— Е, поне струваше ли си този лайнян уикенд?