Том Клэнси - Код Заплаха

Райън вдигна глава от текста и стисна челюсти.

— Целия. До последната капка.

Замълча, за да нагласи очилата си, и отново погледна към листа.

— Съединените щати са добър приятел и делови партньор на Китайската народна република над четиридесет години. Имаме различия, но запазваме уважението си към добрите хора на Китай. Спорът ни сега е с някои елементи в Народната освободителна армия и в Китайската комунистическа партия. Ясно е, че не само ние сме недоволни от действията на военното ръководство. В Народната освободителна армия има фракции, които са против агресията на Китай. Преди няколко часа в Пекин е убит председателят на Централната военна комисия и главен архитект на координираните нападения от страна на Китай срещу съседите им и срещу Съединените щати. Според първоначалните доклади в нападението срещу автомобилния конвой на председателя са участвали хора от собствената му армия. Нищо не може да изрази по-силно недоволството от курса, по който са поели военните, от дръзкото убийство на председателя Су от собствените му хора. Президентът Уей трябва да вземе важно решение, което засяга живота на един милиард и четиристотин милиона китайци. Призовавам президента Уей да вземе правилното решение, да преустанови всички военни действия, да върне армията в базите и да работи неуморно за отстраняване на щетите, които Китай нанесе с действията си през последните няколко месеца. Благодаря и лека нощ.

Уей Джънлин седеше пред бюрото си с длани върху плота и гледаше право напред.

Постоянният комитет на Политбюро искаше главата му. Уей смяташе, че хората в него определено искаха главата на Су, но след смъртта му с голямо желание сега щяха да унищожат самия него като изкупителна жертва и да се дистанцират от напълно провалената му политика — икономическа, социална и военна.

Президентът съжаляваше, че Су не направи онова, което Уей искаше от него. Вярваше, че с малко дрънкане на саби и перчене във връзка с Южнокитайско море, Тайван и Хонконг щеше да успее да накара всички да се съобразяват със силната икономика и перспективите за бъдещето на Китайската народна република.

Но не, Су искаше всичко — да води война, да победи Военноморските сили на САЩ и да ги прогони обратно към дома.

Уей чувстваше, че генералът е глупак и че самият той би се справил по-добре от Су Къцян като председател на Централната военна комисия.

Но Уей нямаше време за губене в подобни размисли.

Чу тежките камиони на Министерството на обществената сигурност под прозореца си. Идваха да го арестуват, точно както преди няколко месеца, но този път Су нямаше да го спасява.

Да го спасява ли? Не, тогава Су не го беше спасил. Тогава само забави падането на Уей достатъчно, за да очерни делото му.

Със сърце, изпълнено с гняв, съжаление и обида към онези, които не го разбираха, президентът и генерален секретар Уей Джънлин вдигна дясната си ръка от бюрото, стисна дръжката на пистолета и бързо го опря в главата си.

Но не се справи. Трепна в очакване на гърмежа и дулото отскочи напред и надолу. Той се простреля в дясната скула, а куршумът разкъса лицето му, като премина през синусите и излезе от лявата страна.

Мъжът падна на пода, стиснал с ръце главата си от неописуема болка, сгърчи се зад бюрото, ритна стола си и затрепери в собствената си кръв.

Едното му око се изпълни със сълзи и кръв, но другото остана ясно и през него той видя Фун, който стоеше прав над него, шокиран и нерешителен.

— Убий ме! — извика той, но думите му не се чуваха ясно. Болката от раната и срамът от това, че се търкаля по пода на кабинета си, след като не успя да свърши нещо толкова просто, разкъсваха душата му така, както куршумът разкъса лицето му.

— Убий ме! — изкрещя отново той, но знаеше, че пак думите му са неясни.

Фун остана прав над него.

— Моля те!

Фун се обърна, изчезна някъде зад бюрото и Уей, който продължаваше да крещи и да се моли, чу как охранителят затвори вратата зад себе си.

След няколко минути президентът се удави в собствената си кръв.

Китай освободи заловените пилоти само след три дни, като тихо ги качи на чартърни полети за Хонконг, откъдето ги взе самолет на Министерство на отбраната и ги закара у дома.

Брандън (Траш) Уайт вече беше в Хонконг. Прекара първия ден след свалянето на самолета в малък апартамент в Шънджън е маскирания американец на име Джак и азиатеца агент на ЦРУ, който се наричаше Адам и му доведе свой познат лекар от Хонконг. Лекарят се погрижи за раните на пилота и го подготви за път, след което през нощта Джак и Траш прекосиха една река на сал и минаха пеша през някакви оризища, преди Адам да ги прибере от другата страна.