Том Клэнси - Код Заплаха

Биъри спря посред думата.

— Какво има? — запита Чавес.

Биъри стана бързо.

— Германският твърд диск!

— Какво?

— Тод Уикс от „Адвантидж Текнолоджи Солушънс „достави един диск, който му бях поръчал. Аз го проверих. Всичко му беше наред. Чист беше от познатите вируси. Но може да има нещо ново. Нещо, което се крие в сектора за начално зареждане и което никой не знае как да открива. Не го инсталирах чак докато не се върнах от Хонконг и точно тогава вирусът започна да изпраща информацията.

— Какво искаш да правиш?

Биъри седна. Опря лакти на масата и отпусна глава в дланите си.

— Стъпка едно ли? Да застрелям заложника.

— Какво? — възкликна Хендли.

— Казваме му „да застреляш заложника”. Те държат моята мрежа. Това е тяхното предимство. Но аз мога да я угася. Цялата мрежа. Това им отнема предимството. Да убия всичко.

Гренджър кимна.

— Добре. Направи го. Втората стъпка?

— Втората стъпка ли? Изпращаш ме в Ричмънд.

— Какво има там?

— Тод Уикс. Ако неговият диск е компрометиран, ще знае нещо.

Хендли запита:

— А ти сигурен ли си, че той е знаел?

Гавин си припомни посещението на Тод в „Хендли Асошиейтс”. Тогава доставчикът изглеждаше прекалено приятелски настроен, малко нервен, особено като се запозна с Джак-младши.

Биъри отвърна:

— Знаеше.

Чавес стана бързо.

— Аз ще карам.

Тод Уикс гледаше децата си, които играеха на люлката в задния двор. Въпреки ниската температура, около десет градуса, децата се наслаждаваха на края на деня и знаеха, че още повече ще се наслаждават на хамбургерите, които той печеше на грил.

Шери стоеше до него и говореше по телефона с клиент, седнала на шезлонга си с поларка и скиорски панталони, въпреки които пак изглеждаше красива.

Тод се чувстваше добре днес със семейството си и се радваше на живота.

През непрекъснатия шум от играещите деца той дочу нов шум, вдигна поглед от грила с бургерите и видя един черен „Форд Експлорър” да спира в подхода към къщата. Не познаваше тази кола. Преметна бързо четирите бургера на грил и извика на жена си:

— Скъпа, чакаш ли някого?

Жена му не виждаше подхода от мястото си. Свали телефона от ухото си и каза:

— Не. Дошъл ли е някой?

Той не отговори, защото сега видя Гавин Биъри, който излезе от пасажерската врата на колата, и се скова, защото не знаеше как да постъпи.

Коленете му омекнаха за момент, но се пребори с паниката си, остави шпаклата и свали престилката си.

— Двама от работата, скъпа. Ще говоря с тях вътре.

— Мога ли да се запозная с тях?

— Не — отговори той малко по-властно, отколкото искаше, притеснен, защото не знаеше какво точно ще се случи.

„Отричай, отричай, отричай — каза си той. — Не знаеш нищо за никакъв вирус.”

Бързо излезе от верандата и тръгна към колата, за да пресрещне Гавин и приличащия на латиноамериканец мъж, преди те да стигнат задния двор. „Спокойно” — казваше си той непрекъснато. Усмихна се широко.

— Гавин? Хей, приятел. Как е?

Гавин Биъри не отвърна с усмивка. Другият мъж застана до него с неподвижно като камък лице.

— Можем ли да влезем и да поговорим за минутка?

— Разбира се.

„Добре. Разкарай ги от проклетия път и ги води в къщата, за да не ги чуе Шери.”

След минутка седяха в хола на Уикс. Тримата останаха прави. Тод покани гостите да седнат, но те не го направиха, поради което и Тод остана прав, нервен, с вид на човек, комуто е горещо и некомфортно. Продължи да си повтаря, че трябва да се държи спокойно.

— Какво има? — запита, като реши, че е улучил правилния тон.

Биъри отговори:

— Знаеш. Открихме вируса на диска.

— Какво сте открили?

— Какво ли? Само толкова ли можеш? Хайде, Тод. Помня как за малко не се насра, когато те представих на Джак Райън. Какво ли ти е минавало през главата тогава?

Чавес се вторачи в Уикс.

— Кой сте вие? — запита Уикс.

Мъжът не отговори.

Уикс погледна Биъри.

— Гавин, кой, по дяволите, е…

Биъри отговори:

— Знам, че дискът е бил заразен. В сектора за начално зареждане.

— Какво говориш…

Този път се обади Чавес:

— Най-добре е да не лъжете. Прозира. А ако лъжете, аз ще ви причиня болка.

Лицето на Уикс пребледня още повече, а ръцете му се затресоха. Каза нещо, но гласът му затрепери, а Динг и Гавин се спогледаха. Чавес каза:

— Говори!

— Не знаех какво има там.

— А как научи, че е имало нещо? — запита Чавес.

— Ами… бяха китайците. Китайското разузнаване.

Гавин запита: