Том Клэнси - Код Заплаха

Реши да не споменава убийствата в Джорджтаун. Вместо това щеше да насочва вниманието към действията, които Китай не можеше да отрече, т. е. към всичко, което се случваше в Южнокитайско море и в Тайванския проток.

Райън и Уей щяха да ползват свои преводачи. Преводачът на Джак се намираше в Ситуационната зала, като президентът можеше да чува гласа му в слушалка, докато слуша гласа на Уей по телефона. Следователно го чакаше бавен разговор без особена искра, но Райън не се притесняваше от това.

Щеше да подбира думите си много внимателно и малкото спечелено време, за да обмисля какво да каже на Уей, можеше да го предпази от словесна схватка.

Разговорът започна така, както започват всички дипломатични разговори на високо ниво. Учтиво и сковано, особено заради другите, които присъстваха тук. Но Райън бързо премина към основната тема.

— Господин президент, изключително важно е да обсъдя с вас военните действия на вашата страна в Южнокитайско море и в Тайванския проток. През последния месец агресията на Народната освободителна армия причини смъртта на стотици души, изселването на хиляди и затрудняването на трафика в района, което се отразява зле на икономиката на нашите страни.

— Президент Райън, аз също съм загрижен. Загрижен за действията ви около брега на Тайван, който е суверенна територия на Китай.

— Аз заповядах оттеглянето на самолетоносача „Роналд Рейгън” на триста мили, както поискахте. Надявах се това да успокои ситуацията, но до момента няма сведения агресията ви да е отслабнала.

Уей отвърна:

— Вие, господин президент, докарахте „Нимиц” близо до границата от триста мили. Това е на хиляди мили от вашата територия — каква причина имате за това, ако не да ни провокирате?

— Америка има интереси в региона и моята задача е да ги защитавам, президент Уей.

Преди преводачът да завърши изречението, Райън добави:

— Военните маневри на вашата страна, макар и агресивни, все още могат да бъдат туширани с дипломация.

Райън продължи да говори, докато преводачът превеждаше на Уей с тих глас.

— Искам да ви насърча да направите необходимото и да не допуснете да се случи нещо, което да не може да се поправи по пътя на дипломацията.

Уей запита рязко:

— Заплашвате ли Китай?

Райън, за разлика от него, отговори спокойно и отмерено:

— Не говоря на Китай. Тази задача е ваша, господин президент. Говоря с вас. И това не е заплаха. Знаете, че в голяма степен държавното управление изисква да прецените как ще постъпят противниците ви. Аз ще ви облекча от това бреме сега. Ако вашата страна нападне нашите самолетоносачи в Източнокитайско море и застраши живота на около двадесет хиляди американци, ние ще ви нападнем с всичко, с което разполагаме. Ако изстреляте балистични ракети срещу Тайван, няма да ни оставите избор и ще обявим война на Китай. Казвате, че сте отворени за бизнес? Уверявам ви, че войната с нас ще се отрази зле на бизнеса.

Райън продължи:

— Ценя живота на сънародниците си, господин президент. Не мога да ви накарам да проумеете това, нито да се съобразявате с него. Но мога и съм длъжен да ви кажа, че случаят е такъв. Ако този конфликт премине в открита война, ние няма да бягаме, а ще отговорим с ярост. Надявам се разбирате, че председателят Су бързо отклонява Китай по погрешен път.

— Ние със Су имаме пълно разбирателство.

— Не, президент Уей, не е така. Моето разузнаване е много добро и ме уверяват, че вие искате икономически просперитет, а той иска война. Тези две неща са взаимноизключващи се и смятам, че вече разбирате това. Според моите агенти председателят Су ви обещава, че ние няма да ескалираме действията си и че ако нанесе удар по нас, ще се откажем и ще напуснем района. Ако така ви е казал Су, значи ви дава много лоша информация и се притеснявам, че действията ви ще почиват на такава информация.

— Господин президент, признавам, че неуважението ви към Китай ме изненадва, макар че не би трябвало.

— Не се отнасям неуважително към Китай. Вие сте най-голямата нация, с една от най-големите територии с отлична и старателна работна сила и с която моята страна е в добри отношения вече четиридесет години. Но всичко това е под заплаха.

Разговорът не приключи с това. Уей продължи да говори няколко минути, че няма да търпи да му четат лекции, и Райън изрази желание да поддържат отворена възможността за комуникация, защото тя ще бъде много важна в критична ситуация.

Когато разговорът приключи, Мери Пат Фоли, която слушаше, поздрави президента и запита: