Том Клэнси - Код Заплаха

Райън го прекъсна:

— Гавин. Това, което ще ти кажа, си остава между нас, нали?

Биъри отпи от кафето.

— Да.

— Ако някой ми вземе телефона, може ли да вкара в него вирус и да ме следи в реално време?

Гавин не се поколеба с отговора:

— Това няма да е вирус. А програма. Програма, която работи във фон и потребителят не знае за нея. Да, някой би могъл да вкара такава програма на телефона ти, ако му е подръка.

Райън се замисли за момент.

— А могат ли да го накарат да записва всичко, което казвам и върша?

— С лекота.

— Ако на телефона ми има такава програма, можеш ли да я намериш?

— Да. Така мисля. Дай си телефона.

— В колата е. Не исках да го нося тук.

— В такъв случай нека ядем сега. Ще го взема в лабораторията и ще го проверя.

— Благодаря.

Гавин го изгледа.

— Казваш, че някой ти е взел телефона? Кой?

— Предпочитам да не казвам — отвърна Джак, но беше сигурен, че разтревоженото му лице издава отговора.

Гавин Биъри се изправи на стола си.

— О, мамка му. Не и твоето момиче.

— Не знам със сигурност.

— Но очевидно имаш подозрения. Хайде да оставим закуската. Ще го занеса в лабораторията още сега.

Джак Райън седеше в колата си на паркинга на „Хендли Асошиейтс” вече четиридесет и пет минути. Чувстваше се странно без телефон. Както повечето хора, той считаше телефона си за част от себе си. Без него сега мислеше за неприятни неща.

Чакаше със затворени очи, когато Биъри се върна при черното BMW на Джак и почука на прозореца.

Райън излезе от колата и затвори вратата.

Гавин го изгледа продължително.

— Съжалявам, Джак.

— Имаше ли програма?

— Софтуер за определяне на местонахождението ти и троянски кон. Оставих телефона ти в лабораторията, за да проуча кода на програмата, но знай, имаш я.

Джак промърмори нещо за благодарност, след което се върна в колата си. Потегли към апартамента си, но промени решението си и отиде до Балтимор, за да си купи нов мобилен телефон.

Щом служителят го настрои да приема обаждания от другия му телефон, той получи гласова поща.

Докато крачеше из магазина, той включи съобщението.

Обаждаше се Мелани:

— Хей, Джак. Чудех се дали ще си тук тази вечер. Събота е и сигурно ще работя докъм четири часа. Както и да е… обади ми се. Надявам се да те видя. Обичам те.

Джак затвори телефона и седна на една пейка.

Главата му се замая.

В дните след убийството в Джорджтаун Валентин Коваленко пиеше все повече и все по-късно през нощта прегръщаше бутилката водка и гледаше телевизия. Не смееше да се рови из интернет, защото знаеше със сигурност, че Центъра наблюдава всяко негово действие, а и нямаше сайтове, които непременно трябваше да посети, пък макар и под наблюдението на някой китайски суперхакер.

Заради късните вечери, прекарани с пица, пиене и прескачане през телевизионните канали, той цяла седмица вече не тичаше сутрин. Тази утрин продължи да се излежава до девет и половина — почти смъртен грях за запален по здравословния начин на живот човек като Коваленко.

С мътен поглед и рошава глава си направи кафе и си препече филия на тостер, след което седна пред бюрото си и пусна лаптопа, който гасеше, защото подозираше, че Центъра може да наблюдава хола му нощем.

Знаеше, че е параноик, но знаеше също и какво го докара до това състояние.

Провери тазсутрешните инструкции в „Криптограм” и откри, че Центъра му е изпратил нареждане в пет и дванадесет сутринта да чака пред института „Брукингс” днес следобед, за да направи снимки на хората, присъстващи на симпозиум по кибернетична сигурност.

„Лесна работа” — каза си той, преди да угаси компютъра и да се преоблече в екипа си за бягане.

Реши, че след като е свободен преди обяд, може да потича. Изпи кафето и изяде закуската си, преоблече се, излезе от апартамента си в десет часа и пет минути и когато се обърна, за да заключи вратата, забеляза малък плик, залепен за дръжката на вратата. Извъртя глава, за да огледа улицата покрай стълбището, а после надникна от другата страна на сградата към паркинга.

Не забеляза никого.

Дръпна плика от дръжката и влезе обратно в апартамента, за да го отвори.

Веднага след като го отвори, забеляза, че текстът е на кирилица. Бележката вътре съдържаше само един надраскан набързо ред с почерк, който той не познаваше.

„Фонтанът в „Дюпонт Съркъл”. Десет сутринта.”

Имаше и подпис: „Стар приятел от Бейрут”.

Коваленко прочете отново бележката и я остави на бюрото.