Том Клэнси - Код Заплаха

Но бързо проясни съзнанието си и се върна към настоящето.

— Ти… ти знаеш ли за Джорджтаун?

Дьома кимна.

— Това няма отношение към вас. Американците ще разберат, че е работа на китайците, и ще ги погнат. Ние сме на чисто. Вие сте на чисто. Американците в момента си имат достатъчно други грижи.

Коваленко се усмихна, но усмивката му угасна. Имаше още нещо.

— Чуй това. Центъра ме измъкна от „Матроская” с мафиоти от Санкт Петербург. Нямам нищо общо със смъртта на…

— Спокойно, господине. Знаем. Да, онези са от „Тамбовская братва”.

Коваленко не знаеше много за тази конкретна „братва” или братство. Хората от „Тамбовская” действаха из цяла Русия и в много европейски страни. Успокои се при мисълта, че СВР знаят, че той няма нищо общо с бягството.

— Това ме успокои много, Дьома — каза той.

Апиликов потупа Коваленко по рамото.

— Просто стискайте зъби и правете каквото ви кажат. Ние ще ви измъкнем скоро и ще ви върнем у дома.

Двамата мъже си стиснаха ръцете.

— Благодаря, Дьома.

На третата сутрин от едноседмичното си временно освобождаване Джак напусна Колумбия и тръгна в натоварения трафик към град Александрия.

Не знаеше какво точно ще прави, но искаше да разгледа апартамента на Мелани, докато тя е на работа. Не ставаше дума за влизане с взлом, или поне той не възнамеряваше съвсем сериозно да го стори, но му се искаше да погледне през прозореца и да се порови в нейната кофа за боклук.

Не се гордееше с това, но му омръзна да седи вкъщи и да се ядосва.

Знаеше, че Мелани е направила нещо с телефона му, преди той да иде в Маями, а когато Гавин му каза, че със сигурност на телефона има нещо, Джак разбра, че само силно влюбен глупак би сметнал, че тя няма нищо общо със случилото се.

Нуждаеше се от отговори и затова реши да иде в къщата й и да се порови из боклука.

„Добре се справяш, Джак. Баща ти, легендата от ЦРУ, ще се гордее адски много.”

Но в девет и половина, когато минаваше през Арлингтън, плановете му се промениха.

Телефонът му иззвъня.

— Райън на телефона.

— Здравей, Джак. Мери Пат се обажда.

— Директор Фоли, как сте?

— Джак, говорили сме за това. За теб съм Мери Пат.

Джак се усмихна.

— Добре, Мери Пат, но не мисли, че аз ще ти позволя да ме наричаш „младши”.

Жената се засмя, но Джак остана с впечатление, че предстои нещо сериозно. Тя каза:

— Питах се дали не можем да се срещнем.

— Разбира се. Кога?

— Ами точно сега става ли?

— О… добре. Става. Аз съм в Арлингтън. Мога да дойда веднага в Маклийн.

Джак разбра, че става дума за нещо голямо. Нямаше представа какви проблеми имаше да решава директорката на Националното разузнаване. Но определено срещата нямаше да е просто за да се видят.

Мери продължи:

— Всъщност тази среща трябва да е тайна. Искаш ли да се срещнем някъде на спокойствие. Можеш ли да дойдеш вкъщи? Аз ще стигна там до половин час.

Мери Пат и Ед Фоли живееха в квартала „Адамс Морган” във Вашингтон. Джак беше ходил там много пъти, като през последните девет месеца повечето пъти с него идваше и Мелани.

— Тръгвам. Ед ще ми прави компания, докато дойдеш.

Джак знаеше, че Ед се е пенсионирал.

— Всъщност Ед го няма. Ще пристигна възможно най-бързо.

Джак и Мери Пат седнаха до масичката на верандата от задната страна на къщата в квартала „Адамс Морган”. Дворът представляваше градина с гъсти дървета и растения, предимно кафяви в есенния студ. Мери предложи кафе, което Джак отказа, просто защото забеляза колко напрегната е тя още докато паркираше колата. Каза на своя охранител да остане в къщата, което изненада Джак още повече.

Щом седнаха, тя дръпна стола си към него и каза:

— Обадих се днес сутринта на Джон Кларк. Изненадах се, като чух, че той вече не работи в „Хендли”.

— Той поиска така — отвърна Джак. — Но определено ние не искахме да напуска.

Мери Пат продължи:

— Разбирам. Служил е на страната си, жертвал е доста неща много, много дълго време. Няколко години нормален живот може наистина да започнат да изглеждат привлекателно, а той със сигурност си ги е спечелил, особено след онова, което преживя миналата година.

Райън каза:

— Обадила си се на Кларк, разбрала си, че той вече не работи, и затова се обади на мен. Да считам ли, че има нещо, което искаш да споделиш?

Тя кимна.

— Всичко, което ще ти кажа, е секретно.

— Разбирам.

— Джак, време е разузнавателната общност на САЩ да осъзнае, че имаме сериозни проблеми във връзка с агентите си в Китай.