Том Клэнси - Код Заплаха

— Предлагаме им доста пари, но ако само ни дадат онова, което обещават — активна група бунтовници с връзки. Не търсим континенталната армия на Джордж Вашингтон, но ни трябва нещо истинско. Не знаем с какво си имаме работа, докато някой не иде на място да провери. Трябва ни човек там, на място, който да иде да се срещне с хората, някъде, където не го виждаме нито ние, нито китайските комунисти, и да каже какви са те според него. Ако не са група обикновени глупаци с добри намерения, ще ги подкрепим, за да ни кажат какво става там. Не очакваме мащабни размирици, но трябва да сме готови да дадем подкрепа, ако възникне такава възможност.

Без да е необходимо, Мери уточни:

— Всичко това е напълно анонимно.

Преди Джак да успее да каже нещо, тя го изпревари:

— Това е необявена война, Джак. Китайците убиват американци. Нямам нищо против да подкрепям местните, които воюват с онзи зъл режим.

Посочи с пръст гърдите на Джак и продължи:

— Но нямам намерение да създавам повече пушечно месо. Направихме достатъчно с изтичането на информация.

— Разбирам.

Тя подаде на Райън лист хартия, която извади от чантата си.

— Това с човека от „Червената ръка” в Ню Йорк. Името му не фигурира в никой компютър и не се е срещал с никого от правителството. Запомни името му и този номер и унищожи листа.

— Разбира се.

— Добре. И чуй следното. Ти, Джак, няма да ходиш в Китай. Искам да говориш с Гери Хендли и ако той реши, че вашата организация иска да ни помогне тихичко, може да изпрати Доминго Чавес или друг оператор. Но да заловят в Пекин сина на президента с въстаници, ще направи проблемите ни далеч по-сложни.

— Разбирам — отговори Джак и си каза: „А да не говорим, че баща ми ще получи удар”.

— И ще говоря с Гери веднага, щом тръгна оттук.

Мери Пат прегърна Джак и понечи да стане.

Райън каза:

— Има още нещо. Не знам дали не излизам извън нормите, но…

Мери Пат седна обратно на мястото си.

— Кажи.

— Добре. Колежа участваше в арестуването на Джа в Хонконг преди няколко седмици.

Изненадата на Мери Пат изглеждаше истинска.

— Участваше?

— Да. Бяхме там по работа с Адам Яо, нелегалния агент на ЦРУ, който го разпозна в Хонконг.

— Добре.

— Яо не знае, че сме Колежа. Ние му казахме, че сме фирма, която иска да намери Джа, защото е проникнал в мрежата ни. Използвахме прикритието му като бизнес детектив.

— Четох отчетите на ЦРУ за инцидента с Адам Яо и Джа в Хонконг. „Тюлените” казват, че са им помогнали от ЦРУ. Подозирахме, че Яо е работил с двама от местните ни хора там.

— Както и да е, искам само да кажа следното: предполагам, познаваш стотици страхотни служители в американското разузнаване, но Адам изглеждаше съвсем в час там. Изключително съобразителен човек е. Знаеше, че има изтичане на информация от ЦРУ, и внимаваше да не надига глава, за да не попадне и той в изтичащата информация, и в същото време да си върши работата. Не е моя работа да го казвам, но според мен той е от хората, които имат нужда от пълната ви подкрепа, особено в такъв момент.

Мери Пат не отговори.

След неловка пауза Райън продължи:

— Извинявай. Знам, че точно сега имаш доста проблеми. Просто реших, че…

— Джак. Адам Яо изчезна преди две седмици, след като някой опитал да го взриви в колата му, в която обаче се намирал негов съсед.

Райън подскочи при тази новина.

— О, господи.

Фоли продължи:

— Възможно е просто да е изчезнал от радара, за да оцелее. Не го виня, ако бяга от нас заради изтичането на информация. Но нашите хора в консулството в Хонконг смятат, че са го хванали триадите „Четиринадесет К”.

Мери стана.

— Предполагат, че сега е на дъното на пристанище „Виктория”.

— Жалко. Не успяхме да спасим и Адам.

Тя се върна в къщата, докато Джак седеше отвън на студа, стиснал глава с ръце.

Адам Яо прекара първите две седмици след престрелката в Уанчай на остров Лама, който беше част от територията на Хонконг и пътят от дома му дотук отнемаше четиридесет минути. На острова цареше тишина и спокойствие — точно каквото търсеше. Не познаваше никого тук, а местните го считаха за турист, който се наслаждава на плажа и баровете.

Не се обади на никого. Нито на ЦРУ, нито на клиенти или колегите от фирмата си, на роднини в Щатите или на приятели от квартала. Живееше в малък апартамент под наем близо до плажа, за който заплати в брой, и се хранеше само в близкия ресторант.

През последните две седмици животът му се промени драстично. Не използваше кредитните си карти и захвърли мобилния си телефон в една кофа за боклук в Каулун. Продаде няколко от личните си вещи за пари на улицата и изкара няколко дни без никакви пари, но не това го притесняваше. От „работата” си във фирмата се познаваше с всякакви местни измамници, контрабандисти, фалшификатори и други спекуланти, като с много от тях имаше приятелски отношения. Понякога се налагаше да се сприятелява с такива хора, за да си върши работата, и сега си поиска някои от вересиите. Знаеше, че може да си намери временна работа като докер или в някое мазе за производство на фалшиви дамски чанти, или пък друга лайняна работа като тези, които макар и лайняни, изглеждаха далеч по-примамливи от това да изгори като хрупкав бекон подобно на приятеля си Робърт Кам.