Том Клэнси - Код Заплаха

Изчака две седмици, защото искаше онези, които го търсят, да решат, че някой друг се е докопал до него или че е избягал, а и за да не го търсят и от ЦРУ. Адам знаеше, че в Ленгли гледат много сериозно на изчезването на свой агент без прикритие, особено предвид операцията на „тюлените”, но пък ЦРУ и без това почти нямаше хора тук, а и точно сега Ленгли си имаше по-важни задачи.

След като двете седмици отминаха, Адам се върна в Каулун, вече с брада и мустаци. През следващите двадесет и четири часа се снабди с нови тъмни слънчеви очила, нов мобилен телефон и нов костюм и аксесоари. Костюмът му изглеждаше безупречен — всеки в Хонконг можеше да носи страхотен костюм, защото шивачите там имаха славата на тези от „Савил Роу” и шиеха красиви костюми по поръчка за една четвърт от парите, които взимаха лондонските им колеги.

Адам знаеше, че можеше да напусне Хонконг и да се върне в Щатите. Там определено щеше да е в безопасност от триадите и почти сигурно от комунистически Китай.

Но не мислеше да тръгва от Хонконг, без да научи повече за сенчестата група хакери, на която се натъкна и която беше причинила смъртта на Бог знае колко хора. Американците може и да пипнаха Джа, но онзи, Центъра, за когото спомена Гавин Биъри, сигурно още работеше.

Адам нямаше да ходи никъде, преди да открие Центъра.

Главния майкотаковач.

След като си пое дълбоко дъх няколко пъти и си нашепна разни неща за кураж, Адам тръгна към компютърния център в Монкок така, сякаш е собственик на цялата сграда, и поиска да говори с мениджъра, който се занимава с наемите, като каза, че иска да наеме широко място за нов телефонен център за сингапурска банка.

Подаде визитката си, което се оказа достатъчно убедително за жената срещу него.

Тя му каза с радост, че преди две седмици са освободили два етажа, и той поиска да ги види. Жената го разведе из застланите с мокет стаи и коридори, които той огледа много внимателно, като правеше снимки и задаваше въпроси.

Адам зададе и някои въпроси лично към жената, което не беше част от първоначалния план, но пък да отиде на вечеря с нея и да измъкне информация за току-що напусналата компания изглеждаше много по-привлекателно от плана, който включваше ровене из кофите за боклук със слаба надежда да намери къс хартия с информация коя е голямата група, в която Джа участваше.

На вечерята жената говореше свободно за фирма „Комършъл Сървисиз” — голямата компютърна фирма, която напуснала съвсем скоро, и най-вече, че ги притежавали триадите и използвали ненормално много ток, че монтирали тревожно много неприятни на вид антени на покрива на сградата, като някои от тях дори не махнали, когато си тръгнали посред нощ под конвой от въоръжени хора с униформи на полицаи от охранителна фирма.

От всичко това главата на Адам се замая.

— Много любезно от страна на „Четиринадесет К”, че са им помогнали с изнасянето на оборудването.

Тя поклати глава.

— Не. Онези хора, които работеха в офисите, си опаковаха сами нещата и дойде фирма за превози, която закара всичко.

— Интересно. Ще ми трябва и на мен някой, който работи бързо и може да докара компютрите от Сингапур. Помните ли случайно името на тази спедиторска фирма?

Жената го помнеше и Адам го запамети, след което прекара приятна вечер с наемодателката.

На следващата сутрин той влезе през вратата на фирмата за товарни превози „Карго Фрейт Форуърдърс” в индустриалния център „Кайдъ” в района Нови територии северно от Хонконг. Офисът беше малък, само с един служител и Адам Яо му даде красива визитка, според която той изпълняваше длъжността мениджър по наемите в сградата на компютърния център в Монкок.

Служителят май прие думите му, без обаче да се впечатлява особено силно. Почти не отмести поглед от телевизора.

Яо каза:

— В деня, когато фирмата ви откара оборудването на „Комършъл Сървисиз” от нашата сграда, пристигнаха два палета със забавени в митницата техни компютри таблети. Сега пратката е в нашия склад. Проверих опаковъчния лист и там пише, че пратката е комплектна, но някой е объркал нещо и едва по-късно разбрали, че тези два палета не са доставени. Някой ще остане много недоволен, ако тези стоки не заминат с останалата пратка.

Служителят не показа абсолютно никакъв интерес.

— Това не е мой проблем.

Яо не се предаваше.

— Не, то е мой проблем, само че вие сте подписали неправилен документ. Ако дойдат при мен да търсят триста и шестдесет таблети, за които сте се подписали вие, мога да им кажа, че сигурно превозвачът ги е загубил.