Том Клэнси - Код Заплаха

Служителят изгледа Яо е раздразнение.

Адам се усмихна.

— Виж, човече, искам да постъпя правилно.

— Оставете ги тук. Ние ще ги закараме на клиента веднага, след като те забележат несъответствието.

— Надявам се, че не изглеждам толкова глупав. Няма да ви дам стока на стойност един милион хонконгски долара, която е законно внесена от Китай. Така вие можете да я продадете на улицата и да кажете на клиента, че аз не съм ви я доставил. Аз искам клиентът ни да е доволен и вие трябва да искате същото. Оплескахме се малко, случва се, и опитвам да оправя нещата тихо. Ако ми направите лична услуга и ми кажете пристанището на разтоварване и името на човека, който се е подписал за стоките, ще мога да ида направо при тях, без да занимаваме клиента с тези неща.

Адам най-често получаваше онова, което иска, с невероятните си социални умения, каквито притежаваха повечето добри шпиони. Представяше се като професионалист, говореше учтиво и се държеше спокойно и самоуверено. Трудно му отказваха. Но понякога постигаше успех по-скоро с дразнещата си настоятелност.

Този момент беше такъв. След като няколко минути казваше „не”, чиновникът реши, че собственият му мързел и придържането към фирмената политика няма да го отърват от досадния млад мъж с хубавия костюм.

Чиновникът се премести със стола към компютъра си, като демонстрира колко проблемно е всичко това. Щракна с мишката върху няколко екрана, след това избра един и посочи с химикалката към данните.

— Добре. Отплавали са на осемнадесети. Точно сега е на един ден път от Токио.

Мъжът продължаваше да гледа компютъра.

— Къде отиват?

— След това за САЩ, а после за Мексико.

— Товарът. Къде ще разтоварят четиринадесетте палета?

Мъжът наведе глава настрани.

— Вече не са на кораба. Разтоварили са ги на деветнадесети, в Гуанджоу.

— Гуанджоу?

— Да. Нелогично е. Казахте, че нещата са внесени от Китай, което значи, че са заплатени всички мита, данъци и тарифи. И след това ги връщат в Китай? Кой постъпва така, по дяволите?

Адам знаеше, че никой не постъпва така. Но разбра къде Центъра е преместил организацията си.

Центъра се намираше в Китай. Нямаше друго обяснение. И нямаше начин да провежда такава мащабна операция, без китайските власти да знаят за нея.

Нещата в мислите на Яо дойдоха бързо по местата си, докато стоеше пред гишето. Центъра работеше за Китай. Джа работеше за Центъра. Джа стоеше зад отвличанията на безпилотните самолети.

Дали групата на Центъра не беше някаква организация под чужд флаг, създадена от китайците?

Това го смрази, но Яо не можеше лесно да си представи друго обяснение. Сега му се искаше да може да каже на някого в ЦРУ какво е научил и какво възнамерява да прави. Но желанието му да остане жив се оказа по-силно от това да получи потупване по рамото или приятелска ръка.

Щеше да премине през границата. Щеше да намери „Центъра” и неговата организация. И след това щеше да реши какво да прави.

Валентин Коваленко стана рано тази сутрин. Взе метрото от града за Арлингтън, по линията под реката, провери набързо дали не го следи някой, след което в седем и петнадесет сутринта влезе в обществения паркинг „Болстън”.

Днешните инструкции се оказаха ясни, макар и необичайни. За първи път от пристигането си тук щеше да ръководи агент. Според Центъра това щеше да е приоритетната му задача тук, в Съединените щати, затова трябваше да се отнесе сериозно и да я изпълни добре.

Днес трябваше да се срещне с агента, но тук имаше подтекст, който Центъра му изясни предишната вечер през „Криптограм”. Агентът беше държавен служител и съучастник на Центъра, когото не познаваше лично, като самият той ръководеше свой агент.

От Коваленко се изискваше да накара мъжа да окаже по-сериозен натиск над агента си, за да получи резултати.

Предишната вечер Центъра представи всичко като детска игра и наистина поне не включваше свързването му с нещо като убийството на петима служители на ЦРУ.

Но Коваленко не можеше да знае колко важна е тази операция просто защото не му казаха кой е крайната цел. По обичая си Центъра казваше съвсем малко, затова Валентин знаеше само, че трябва да натисне агента си да натисне своя агент, който пък трябваше да компрометира крайната цел.

— Така не се провежда ефективно разузнаване — беше казал Коваленко на глас предишната вечер.

И все пак СВР искаше от него да изпълнява заповедите, поради която причина той се намираше тук, в мразовития гараж рано сутринта, и чакаше срещата с агента.