Том Клэнси - Код Заплаха

Уей остана почти напълно объркан от тази реторика. За момент загуби нишката на мисълта си. Су се славеше като кибритлия, а не като оратор, но Уей имаше чувството, че генералът манипулира времето и пространството, за да спечели този спор.

— Кибератаката срещу Америка…

— Не е свързана с Китай.

Уей запита изненадан:

— Искате да кажете, че това не е наша работа?

Су се усмихна.

— Казвам, че не могат да я свържат с нас.

Уей отново се поколеба.

Су се възползва от това и добави:

— През последния час моята служба за военноморско разузнаване ми докладва, че групата на самолетоносача „Роналд Рейгън” се оттегля на североизток.

Напълно изненадан, Уей рязко обърна глава.

— И това е заради нашето настояване да се оттеглят на триста морски мили?

— Съвсем сигурен съм, че е така — отговори Су.

Новината ободри президента Уей.

— Значи е възможно, в края на краищата, да се разговаря логично с Джак Райън.

Су си наложи да запази спокойствие. Не, разбира се, с Райън не можеше да се говори логично. Можеха само да го сплашват или набият. Но Уей реши, че тази рискована военна маневра е довела до нещо като примирие.

„Идиот” — помисли си генералът.

— Да — каза той. — Президентът Райън желае само най-доброто за страната си. За него, а и за нас, е най-добре той да се оттегли от региона. Учи бавно, но фактът, че премества „Рейгън”, значи, че все пак научава нещо.

Тази вест, изглежда, разсея гнева на Уей. Следващия половин час той говори за плановете си за бъдещето на икономиката. За потенциала на държавните предприятия да работят в Южнокитайско море и надеждата, че връщането на Тайван под управлението на Китай ще стане дори още по-бързо и безболезнено, отколкото той смееше да мечтае.

Су отговаряше като папагал на амбициите му и едва успяваше да не погледне часовника си.

Накрая Уей приключи срещата. Но преди Су да си тръгне, президентът го изгледа продължително. Очевидно се колебаеше да зададе следващия въпрос.

— Ако обстоятелствата се променят. Ако решим, че моментът не е подходящ… ще можем ли да спрем всичко това?

— Да спрем растежа на Китай? Единственият изглед за растеж на Китай?

Уей се поколеба.

— Имам предвид най-крайните военни мерки. Някои от най-големите кибератаки, за които споменахте в по-предишния ни разговор, както и нападенията по море и по въздух.

— Обмисляте ли да спрете всичко това?

— Само зададох въпрос, другарю председател.

Су се усмихна слабо.

— Аз съм на вашите услуги, другарю генерален секретар. Мога да изпълня всяко ваше желание. Но ще ви напомня, че залогът е голям. Пътят напред никога няма да е гладък.

— Разбирам.

— Надявам се, че е така. Враждебността е част от процеса. Както казах преди, врагът има право на глас.

Уей кимна със сериозно изражение на лицето.

Су обаче се усмихна и каза:

— Но не забравяйте, другарю, че Америка гласува днес да се махне от пътя ни.

Петимата мъже, които работеха в тайната квартира на ЦРУ на улица „Проспър” № 3333 в Джорджтаун, се наслаждаваха на сутринната си почивка, но не толкова, колкото младият мъж, заключен в обезшумената стая на втория етаж.

Трима от петимата бяха въоръжена охрана, един наглеждаше кухненския прозорец към улицата, а вторият седеше на стол до спалнята на втория етаж, от чийто прозорец, скрит зад една магнолия, се виждаше малката бивша пътека за файтони и сегашна алея зад двора.

Третият човек от охраната се намираше на първия етаж. Седеше до кухненската маса с редица монитори, откъдето наблюдаваше радиоапаратурата и надеждната охранителна система на къщата. Не откъсваше очи от монитора с картини от четирите охранителни камери.

Другите двама мъже останаха в малък офис на горния етаж, за Да планират следващото „интервю” с обекта. По няколко пъти на ден единият или другият влизаха в обезшумената стая с тефтер и химикалка, за да задават въпроси от дълъг списък, на които до момента обектът полагаше максимални усилия да не отговаря.

Не бяха изтезавали Джа Шухай физически, но го държаха буден цяла нощ и постоянно го разпитваха. Различни хора му задаваха едни и същи въпроси по толкова много различни начини, че Джа дори не си спомняше повечето от разговорите.

Но смяташе, че не е казал нищо за Тун, за „Призрачния кораб” и за отвличането на безпилотните самолети, нито пък за проникването в секретни правителствени компютърни мрежи.

Знаеше, че няма да издържи вечно, но и че това няма да му се наложи.