Генри Портер - Обратен камуфлаж

Херик не искаше разговорът им да свършва, затова го затрупа с безсмислени въпроси за Хоуплоу и жителите му; последните клюки, които е изпуснала; изгорели ли са хамбари; кучета да са подивявали; заловени бракониери; прелюбодейци, избягали с изгорите си. Баща й, макар да бе лаконичен, когато ставаше въпрос за него самия, бе проницателен наблюдател на живота в селото и Херик обичаше да слуша разказите му за него. Най-накрая си казаха довиждане, тя припали отново загасналата цигара и се зачете в някаква книга за Албания, която беше купила от хотелския магазин.

Тъкмо смяташе да си ляга и на вратата на стаята й се позвъни. Тя погледна през шпионката и видя Гибънс с палец, затъкнат в джоба на ризата му и пура, провиснала от долната му устна.

— Здрасти, Айзис. Донесох ти каквото искаше — каза той, когато Херик отвори вратата. Погледът му сканира стаята. — Някаква надежда за глътчица от онова „Джони Уокър“ с черния етикет?

Тя бе купила бутилките с мисълта, че вършат работа като подкуп.

— Не се стеснявайте, мистър Гибънс.

— Ланс — отвърна той. — Това, което съм ти донесъл, е от първите десет дни. Повечето от нещата, които е казал, са там. Ще се убедиш сама, че тоя образ е бая отракан. Завършил е образованието си в Англия и говори добър английски. Не е обичайния муджахидин. Умен е и си пада цивилизован. Също и твърд. Прехвърлил се е през границата и е успял да оцелее достатъчно дълго, за да бъде прибран от полицията. Смятаме, че има нещо повече около него. Ако не по друга причина, то защото в себе си е носил документите на човек, смятан за мъртъв — търсен терорист от Хамаз на име Ясур Фейсал, известен още като Електричаря или Часовникаря. Сигурно си чувала за него? Така че, сама виждаш, този тук е доста по-интересен от обикновения боец за правата вяра. Нямаме представа какво прави в Европа и защо е без пукната пара, но той е от тези хора, които са в състояние да сформират ядро за мащабна терористична атака. Смятаме, че под възпитаната външност се крие костелив копелдак.

— И сега какво? Държат го десет дни. Едва ли могат да измъкнат още много от него.

— Грешиш. Има още сума ти неща, за които може да ни разкаже. Идентифицирали са го хора от лагера Х-Рей [4], а и други. За останалото не сме сигурни. Може да е служил в Чечня.

— Но нали е установено, че е пакистанец?

— Кой знае, Айзис. Съдейки по външния му вид, може да е пакистанец, може и да е палестинец.

— Какво ще стане с него?

— Знае ли някой.

Херик погледна първите няколко страници. Гибънс отпи от уискито и завъртя глътката в устата си с гримаса на болезнено удоволствие.

— Е, благодаря ти, че донесе първата част толкова бързо. Предполагам мога да задържа това?

— Естествено, но не го оставяй да се подхвърля наоколо.

— Още много ли има?

— Доста — каза той, като въртеше чашата в ръце. — Но в голямата си част е същото като това тук. Не желаят да прибързват с нещата, които очакват да чуят от него. Това не е операция на Военното разузнаване, говорим за Фирмата [5]. Ние изпипваме нещата. Пентагонът ряпа да яде.

Тя отиде до вратата и я отвори подканящо. Гибънс се изправи с въздишка.

— Ако имаш нужда от нещо или се почувстваш самотна, докато си тук, ето номера на мобилния ми телефон.

— Още веднъж благодаря — отвърна тя.

— Ей, всички сме на една и съща страна на барикадата — Гибънс отново й отдаде чест с насмешка и си тръгна.

— Именно. — Херик затвори вратата подире му, върна се на балкона и се настани в стола. За пръв път през целия ден въздухът беше свеж и прохладен. Тя се загледа над градината към светлините, осветяващи Конгресния дворец и забеляза въртежа на рояк прилепи, които се хранеха с нощните пеперуди под уличните лампи. След това се върна към протоколите от разпитите.

Херик стана рано сутринта и излезе от хотела през един страничен вход, тъй като знаеше, че Башкин вече я очаква. Прекоси главния булевард на града и мина напряко през двора на сградата на старото политбюро, покрай къщата на Енвер Ходжа, построена в чудноват разгънат стил и заобиколена от паркове, сега частично завзети от ресторант „МакДоналдс“. Малко по-късно се озова в дипломатическия квартал — рай от полицейски патрули, подстригани плетове и почти никакво движение.

На входа на посолството Херик се промуши между няколко местни хора, показа паспорта си и бе заведена в комуникационна стая в мазето, задръстена с оборудване и два големи компютъра. Посланикът пиеше кафето си и си бъбреше с един от подчинените си.