Генри Портер - Обратен камуфлаж

Тя връчи телефона на Гибънс, който известно време слуша мълчаливо, а после каза:

— Трябва да разбереш, Нейтън, стоките не са в наше владение. Все още ги държат на митнически склад.

Гибънс прекъсна връзката и върна телефона на Херик.

— Да знаеш, това беше много недружелюбно от твоя страна.

— Трябва да се срещна с този човек бързо и да докладвам в Лондон. Това е всичко.

— Ти и твоя човек Лайн не предете тук. Тук е раз-лич-но. Точка. — Той отпи от питието си и запали пура. — Тъй че, Айзис Херик, разкажи ми за РАПТОР. Какво става, мамичката му! Чуваме, че е нещо голямо. Всичките ни хора са изтеглени от терена, операции се прекратяват без предупреждение. Каква е хавата?

— Името не ми говори нищо, — тя сви рамене. — Но ако има нещо „да става“, както се изрази, то най-добре се погрижи да видя заподозрения. Нареждането е от върха.

Гибънс се изсмя.

— Върха на какво? На моята служба? Няма начин. Британската тайна разузнавателна служба? Хей, това вече е нещо, а?! Ще взема „за почест“ и ще пия за Нейно Величество.

— Къде го държат? — попита тя.

— Това е поверителна информация.

— В управлението на местните служби? В затвора? Къде?

Той поклати глава и потри тридневната четина по брадата си.

— Какъв е проблемът да ми бъде осигурен достъп? Ако човекът говори, то трябва да има протоколи.

— Да бе, говори.

— Значи ще ми уредиш протоколите?

— Не съм убеден.

— Не се ебавам — ледено процеди тя. — Ако не получа съгласието ти тази вечер, ще накарам Нейтън Лайн да се обади на приятелчетата ти в Държавния департамент и в Лангли. До сутринта комуникационният ви център ще се задръсти от каблограми. Дай ми каквото искам и ще сляза от главата ти.

— Не ме разбирай погрешно, Айзис. Бих се радвал да си на главата ми. Този град е доста тягостен и ти определено си най-хубавото нещо, което ми се е случило през последната седмица, но това, което искаш, е наистина трудно. По дяволите, та ти си жена! Знаеш какво означава това за хората тук, нали?

— Мистър Гибънс…

— Ланс.

— Ако си чул, че става нещо необичайно — тя замълча, докато келнерът сервира следващото питие на Гибънс — то си наясно, че пълномощията зад цялата работа няма как да са по-големи.

Гибънс издиша дълбоко, получи се тихо и саркастично подсвиркване.

— Ей, това вече го каза. Виж, ще видя какво мога да направя, става ли? Но и ти трябва да разбереш, че това не е западен затвор и тук не прилагат западните стандарти на отношение към затворниците. Следиш ли ми мисълта?

Тя кимна.

— Искам протоколите довечера.

Гибънс прехвърли през рамо малкия черен калъф — стандартно прикритие на автоматично оръжие, който досега бе лежал в скута му, и се изправи.

— Може би утре — отвърна той, като я гледаше отвисоко.

— Довечера — повтори Херик.

— Тук сме по албанско време, госпожичке. Утре. — Той й отдаде чест с два пръста и забърза навън, като направи знак на шофьора си, докато се отдалечаваше.

Херик вечеря, прибра се в стаята си и по изключение запали цигара на балкона, който гледаше към градината. В десет и половина телефонът й иззвъня и тя се хвърли към чантата си.

— Здравей, скъпа. Баща ти се обажда.

— Татко! Какво правиш?

— Просто се обаждам на дъщеря си да разбера как е и какви ги върши. Удобно ли е да говориш?

— Да. Ходи ли до Уест Хайландс?

— Да, да. Видях много неща, ходих и за пъстърва.

Тя се засмя, залята от вълна на обич към стария човек.

— Тъкмо това ми се иска да правех в момента — каза тя и огледа студената хотелска стая.

— Тогава трябва да си направим едно пътешествие двамата, когато успееш да се поосвободиш. Знам колко обичаш да се возиш в „Армстронг“-а. — Той се разсмя. — Виж, от приятели научих, че си в Албания. Първото, което ми идва наум, е внимавай! Албанците са вероломна паплач. Бях там в края на войната, когато повече нямаше нужда от мен във Франция и станах свидетел на доста грозни прояви на същността им. Както и да е, обаждам ти се, защото имам съобщение за теб. От един стар мой ученик. — Тя разбра, че баща й има предвид сър Робин Текман. — Иска да разговаря с теб по осигурена линия. Така че ти е запазил час за среща с посланика ни утре.

— Татко, защо използва теб, за да разговаряме?

— Без съмнение ще разбереш. Иска те там точно в осем и половина. Трябва да отидеш на улица „Шкендербег“. Посолството ни е точно до египетското. Бъди дискретна, Айзис. Ако имаш шофьор, не го използвай, хвани такси. Ученикът ми не е сигурен, че на шофьора може да се разчита.