Генри Портер - Обратен камуфлаж

— Направиха ми тези присадки, след като бях улучен от минохвъргачен снаряд. — Той оправи ризата си, облече сакото и съсредоточено закопча колана и маншетите си. — Служихме в бригадата в северната част на града. Стояхме в окопи, също както си виждал във филмите за Първата световна война, с лице към сръбските линии. Пред нас имаше голи скали, на които сърбите бяха разположили тежка картечница и минохвъргачка. Снайперистите също се прикриваха зад скалите. От високата си позиция имаха почти пряка видимост вътре в окопите и ние губехме много хора. Скалите бяха на около петдесет метра от сръбските линии. Смятахме, че ако успеем да ги превземем, ще спасим живота на много от нашите и ще подобрим огневите си позиции. — Лоз придружаваше разказа си с ръкомахания, а погледът му сякаш мислено следваше огневите ъгли. — Хвърлихме се в атака и бяхме отблъснати. Докато отстъпвахме по ничията земя, сърбите успяха да нагласят прицела на минохвъргачката. Бях улучен в гърба и крака. Останах да лежа там през цялата нощ. Сърбите не ме довършваха, защото смятаха, че крясъците ми ще деморализират нашите. — Той замълча и приседна на бюрото на Харланд. — Карим се придвижи обратно до позициите ни. Бе в безопасност. Не издържаше звука на болката ми. Извика на сърбите, че могат да вземат него, ако в замяна позволят да ме изнесат обратно до окопите ни. Сърбите се съгласиха, макар да знаехме, че ще се опитат да ни измамят и да убият Карим и хората около нас, които ни помагаха. Уговорката беше двама мъже да придружат Карим до мястото, където лежах и да ме пренесат обратно до окопите и в същото време, двама от сърбите да отидат да отведат Карим. И шестимата щяхме да сме изложени на прицел и двете страни знаеха, че техните хора могат да бъдат убити. Цялата работа опираше до правилното разпределение на времето.

Карим стигна до мястото, където лежах и продължи с вдигнати ръце към двамата сърби. Другите двама от нашите останаха при мен. Когато Карим мина покрай мен, другите двама започнаха да отброяват секундите. Едно, две…, три — ето така, много бавно. Сърбите смятаха, че предимството е на тяхна страна, защото ще успеят да приберат хората, а после да застрелят всички ни. Когато Карим стигна до двамата сърби, те извикаха и единият от нашите — един едър алжирец, с много яки мускули, ме вдигна на гръб и ме понесе към нашите окопи. Другият от нашите продължаваше да брои на глас. Знаеха, че разполагат с тридесет секунди, за да ме пренесат до окопите, Карим също броеше. Щом отброиха до тридесет, ме положиха в окопа. Тогава Карим задейства плана си.

Лоз се изправи, скръсти ръце зад врата си и продължи.

— Беше закрепил няколко ръчни гранати под качулката на якето си и бе свързал детонаторните им халки така, че щом дръпне гранатите, те да се извадят. Ръцете му бяха вдигнати, ето така, и можеше да се пресегне зад врата си. Щом ние стигнахме окопа, той се шмугна зад ескорта си, извади две гранати и ги хвърли към сърбите. Хвърляше топката за крикет на сто и петдесет метра с точност, сякаш пуска монета в чаша вода. Хвърли още две гранати. Нашите вече стреляха, за да му осигурят прикритие. Сърбите не можеха да се прицелят добре, защото техните хора бяха пред Карим и им пречеха. Беше напъхал още гранати по джобовете си и два пистолета, запасани в колана и скрити под якето му. Разправи се със сръбския ескорт, а след това превзе голите скали сам — самичък. Бог знае колко човека уби през тези няколко минути, но това със сигурност беше най-смелата постъпка, която бяхме виждали. Нещата не спряха дотук. Носи ме на гръб, докато не намери кой да ми помогне и остана с мен, за да се убеди, че ще прескоча трапа.

По време на разказа, част от лустрото падна от маниерите на Лоз и Харланд усети, че докторът съжалява за разпалеността си. Лоз заби поглед в обувките си и се засмя на себе си.

Харланд замълча.

— Знаеш ли, Карим бе мекушав. Той обичаше безгрижния живот в Лондон, la dolche vita — жените, клубовете, алкохола, ресторантите. В Босна не издържаше на студа, на недоспиването и на глада. Ала вместо да пропълзи с подвита опашка обратно в Лондон, той се превърна в истински войник, в един от най-добрите защитници на Сараево.

— Кога го видя за последен път?

— През 1997, в Лондон.

— Значи вече си бил в Ню Йорк и си отворил кабинета си в Емпайър Стейт?

— Да.

— Но по това време не си имал квалификация по остеопатия.

— Не, наех помещенията още по време на обучението си.

— Скъпичко.

— Мистър Харланд, това исках. Бях богат млад мъж. Такъв беше и Карим. За мен това не представляваше проблем, разбираш ли? — Той замълча. — Е, чу ли достатъчно за нас с Карим?