Генри Портер - Обратен камуфлаж

— В момента ме заплашваш — спокойно отговори Олинс. — Сигурен съм, че действията ти са продиктувани от най-добри намерения, но не ти трябва да се замесваш в това. Повярвай ми. Ще чакам отвън. — Чу се прещракване, Олинс затвори телефона.

Харланд се обърна към Лоз, който не изглеждаше да се вълнува от чутото току-що.

— Как е гърба ти? — попита той. — Боя се, че няма да постигна подобрение, ако се опитам да те лекувам на бюрото ти. Това, което вече направих в кабинета си, трябва да те държи още ден-два. Искаш ли чаша вода? Трябва да пиеш повече вода, нали знаеш?

Харланд отвърна, че в стаята на секретарката му Марика има уиски — неговото уиски, което държеше там по нейно настояване. Когато Лоз се отправи към стаята на Марика, Харланд се поразкърши, седна в един фотьойл и отвори писмото на Джайди.

„Скъпи Харланд,

Ако четеш това, то Сами Лоз те е уведомил, че има нужда от помощта ти. Помощта ти трябва да му бъде предоставена безусловно. Смятай, че на твое разположение е целият наличен ресурс на ООН, както и влиянието на моя пост. Твоята задача ще бъде просто да наглеждаш и да пазиш доктор Лоз. Подчертавам разликата между двете, въпреки че доктор Лоз ни е оказвал многобройни услуги и вярвам, че му дължим помощта си в текущите му затруднения. Прилагам писмо, в което потвърждавам, че работиш за мен и всеки, който се осмели да оспорва или поставя под съмнение правомощията ти по време на настоящото назначение, ще бъде препращан към моя офис. Надявам се, че това ще е от полза, скъпи Харланд.

С признателност,

твой Бенджамин Джайди“

Харланд сгъна двата листа и ги прибра в джоба си. Лоз се върна с уискито.

— Прочете ли писмото? Бях прав, нали? Джайди иска да ми помогнеш. — Той подаде чашата на Харланд. — Какво ще правим сега?

— Мисля — отвърна Харланд. — Може би ще е най-добре да ми кажеш какво искаш. Освен това да отървеш ареста.

— Да отида в Албания — простичко отвърна Лоз.

— Просто ей така? Това не ти е Атлантик сити, нали знаеш? — Халанд издиша шумно и отпи голяма глътка уиски. — Ако тръгнеш из Тирана да размахваш снимката на старото училищно другарче, най-вероятно ще свършиш в затвора. А що се отнася до затвори, бих предпочел американските пред албанските.

— Трябва да отида. Трябва да разбереш, че това е единственият начин.

— Дори и да се добереш до там, трябва да разбереш, че ЦРУ вече наблюдават приятеля ти. Въпреки всички изявления за обратното, ЦРУ и ФБР общуват помежду си. Покажеш ли си лицето в Албания, ЦРУ ще уведомят ФБР и най-вероятно това ще потвърди всичките им подозрения. Ще се окажеш в затвора за дълго. Много по-добре е да се предадеш на ФБР. Разкажи им историята за Хан, а след това, щом трябва, замини за Албания.

— Това е невъзможно. — Лоз бе непреклонен.

— Това е единственият начин.

— А ако ме затворят къде ще бъдеш ти, Харланд? Какво ще правиш с гърба си? Състоянието ти е много сериозно и съм абсолютно убеден, че има само няколко човека, които могат да ти помогнат. Единият съм аз. Генералният секретар ми каза, че си опитал всичко, преди да дойдеш при мен. Така ли е?

Харланд се извъртя във фотьойла и отпи от уискито удивен от невъзмутимостта на човека пред него.

— Искам да знам повече за теб и Карим Хан — всичко, което пропусна да споменеш в ресторанта. Ако реша, че криеш нещо от мен, веднага те връщам навън, на американска територия.

— Какво искаш да знаеш?

— Защо си му задължен?

— Спаси живота ми.

— Още, докторе, трябва ми още — завъртя ръка Харланд.

— В Босна предложи живота си в замяна на моя.

— Кога сте били в Босна?

— През деветдесет и втора до деветдесет и трета. Бях завършил образованието си, а на Карим му оставаше още една година. Присъединихме се към един конвой, който превозваше продоволствия от Лондон за Сараево. Търсехме приключения, нямахме никаква представа на какво ще попаднем в Босна. Естествено, камионите така и не стигнаха до Сараево, по-голямата част от товара бе плячкосана в Крайна, недалече от границата. Карим и аз успяхме да установим връзка с мироопазващите сили и така се замесихме в събитията.

— Били сте се срещу сърбите?

Лоз сведе поглед.

— Ние си бяхме мюсюлмани. Въпреки че никой от нас не бе стъпвал в джамия вече много години, почувствахме се длъжни да помогнем на своите. Аз бях там за кратко, Карим остана до деветдесет и шеста.

Лоз свали сакото си и започна да разкопчава ризата си. Той смъкна дясната половина на ризата и се обърна, за да покаже петно по-светла кожа на гърба си, което беше на противоположната страна на друго по-малко петно отпред на тялото му, вдясно от диафрагмата.