Генри Портер - Обратен камуфлаж

Лоз се усмихна смутено.

— Виждате ли ги отвън? Черният микробус до пощенската кутия надолу по улицата? Познавам този микробус като свой собствен. ФБР. Следят ме навсякъде. Наистина вгорчават живота ми и смятам, че е много вероятно да ме арестуват. Говорих с един мой пациент — адвокат, който ме посъветва да съм напълно открит във всичко, което върша, но по открит няма накъде. Аз водя много простичък и ясен живот. Явно не е по силите ми да се противопоставя на този тормоз. Америка вече не е земята на свободата, мистър Харланд. Хора с мюсюлмански корени, какъвто съм аз, могат да изчезнат в затворите и вече никой да не чуе за тях.

— Струва ми се, че ще са им необходими неоспорими основания, за да арестуват човек като вас. Имате много връзки.

— О, повярвайте ми, това не е така. Колко невинни хора задържаха, без да им повдигнат обвинения и без съд? Тук, в Съединените щати, изчезват хора, сякаш това е някаква полицейска държава от Латинска Америка. Обичам тази страна повече от всяка друга на света. Вярвам в нея. Затова станах гражданин на САЩ. Понякога си мисля, че затова съм бил роден: да бъда американец и да работя в Емпайър Стейт Билдинг. — За секунда в очите му припламнаха болка и негодувание. Келнерът, който се навърташе наоколо, за да вземе поръчката им, би отбой.

— Кога започна това? — попита Харланд.

— В края на миналата година, когато пристигна първата картичка. Предполагам, че на някой пощаджия с набито око му се е сторило странно картичка с Емпайър Стейт да бъде изпращана до Емпайър Стейт с чуждестранно клеймо. Прочели са моето име, видели са подписа „Карим Хан“ и са си измислили заговор. Знае ли някой какво мислят вече.

— Кой е Карим Хан?

— Един приятел.

— Какво пишеше на картичката?

— По същество всяка картичка описваше напредването на Карим от Пакистан на Запад. Първата бе изпратена от Пакистан, следващите три от Масхад, това е град в Иран, още една от Техеран, една от Диарбекир в Турция и последната, която пристигна, е от Албания.

— Но защо картички със снимки на сградата? Наистина изглежда странно. Това има ли някакво значение?

— Не, просто имах тесте картички със сградата. Имам ги откакто посетих Ню Йорк за пръв път през осемдесетте. Когато Карим тръгваше за Афганистан, му ги адресирах и му ги дадох. Знаех, че може да сменям жилището си, но никога няма да преместя кабинета си.

— ФБР знаят ли, че приятелят ви е бил в Афганистан?

— Може би. Сигурен съм, че имат списъци с тези неща.

— Казвате, че се е бил с талибаните.

— Да, но използва нелегално име. Имаше такова още преди да тръгне.

— Можете да очаквате подобни неприятности. Във всяко едно отношение, той може да бъде разглеждан като много вероятен враг на държавата.

— Не! — Лоз бе категоричен. Той се усмихна кратко на Харланд. Усмивката му бе като точка, която постави край на темата. Обърна се и поръча и за двамата — хайвер, блини и говеждо със спанак. — Ще пиете ли вино? Аз не пия.

Харланд поклати глава.

— Чудесно, радвам се да чуя, че давате почивка на организма си. — Той замълча за момент. — Ами ако ви кажа, че довечера ще ме арестуват?

— Много ще се изненадам, ако сте получили предизвестие.

— Просто чувство. През последните няколко дни натискът се засилва. Не мога да бъда арестуван, не мога да отида в затвор. Искам да ми помогнете да го избегна.

— Разкажете ми за приятеля ви — отвърна Харланд. Забеляза, че почти всички жени в ресторанта или бяха помахали на Лоз, или крадешком поглеждаха към него.

— И двамата бяхме изпратени в Уестминстър скул в Лондон, за да се подготвим за колеж в Англия. Карим бе от богато семейство от Лахор. Много стара фамилия, много влиятелна. Аз бях отгледан в Ливан, въпреки че баща ми беше иранец — потеклото на майка ми произхожда от Друзите [3]. И двамата бяхме аутсайдери в лондонско училище и беше естествено да се сприятелим, нищо че бяхме различни във всяко едно отношение. Той беше по-буен, по-общителен, по-дързък и, предполагам, по-забавен. Мисля, че разчитахме на силните си страни и се допълвахме.

— Разкажете ми за картичките.

Лоз извади пет пощенски картички от джоба си и ги постави на масата по реда на пристигането им. Харланд разгледа внимателно изображенията им, после ги обърна. На всяка от тях с добре обработен почерк бе написано кратко съобщение. Първото гласеше:

„Поздрави, стари приятелю. Аз съм в Пакистан и се надявам много скоро да съм в Лондон. Може да имам нужда от помощта ти. Имам най-добри новини. Връщам се, за да завърша следването по медицина, тъй както винаги си ми казвал, че трябва да го направя.“