Генри Портер - Обратен камуфлаж

— Четвъртата врата вдясно — отвърна мъжът и се върна към вестника си. Като се тътреше покрай стената, Харланд подмина трети мъж, който седеше току зад една отворена врата. Този беше въоръжен и не си правеше труда да го крие.

Харланд бутна врата, надписът на която гласеше „Д-р Сами Лоз ДО ФААО“, и видя слаб мъж в закопчана до врата престилка в опушено синьо, който седеше зад секретарско бюро. Мъжът пристъпи, за да го поздрави.

— Вие трябва да сте Робърт Харланд. Извинете, сега съм сам — изпратих помощника ми да се погрижи за клиниката в болницата довечера. — Мъжът остана неподвижен за момент и очите му пробягаха по Харланд. — Да, наистина много ви боли. — Лоз беше в средата на тридесетте, с високо чело, чуплива, добре пригладена коса, тънък, леко орлов нос и плътни устни, които лесно се разливаха в усмивка. Харланд предположи, че е иранец или арменец, въпреки че говореше с безупречен английски акцент. В гласа му звучеше загриженост, а очите му меко и приятелски се взираха в очите на Харланд. — Да, ще трябва незабавно да направим нещо по този въпрос. Елате — каза той и махна към една стая. — Влезте тук и се пригответе.

Харланд се настани на едно повдигнато легло. Гадеше му се от болка. Лоз се зае да снема медицинската история, но като видя, че Харланд няма сили да се концентрира, му помогна да свали панталоните и ризата си и го помоли да застане с лице към стената. След като прегледа гърба му за около минута-две, Лоз се премести отпред и втренчи поглед на около пет сантиметра вдясно от него. Харланд предположи, че сигурно така го вижда в цял ръст. Лоз положи едната си ръка на гръдната кост на Харланд, а другата в средата на гърба му и упражни лек натиск за около пет минути. Ръцете му се впуснаха по торса на Харланд, като леко поспираха в горната част и в средата на гърдите му, на врата му, на гръбнака и в горния край на таза му. Приличаше на човек, който чете брайлово писмо и намира смисъл във всяка издатинка и ямичка. Един-два пъти той спря и повтори движенията, като да се увери, че е разбрал правилно. После ръцете му останаха неподвижни върху резките и белезите по разкривеното тяло на Харланд и се взря в лицето му в търсене на потвърждение на подозрението си.

— Имали сте тежък, бурен, стар живот, мистър Харланд. Генералният секретар ми каза, че сте единственият оцелял от оная самолетна катастрофа на Ла Гуардия преди осемнадесет месеца. Спомням си, че видях снимката ви в телевизионните новини. Страшна работа беше.

Харланд кимна.

— А тези следи от протриване по китките и глезените ви, белезите по гърба ви? Те са по-стари, нали? От какво са причинени?

Харланд се почувства неудобно. Не обичаше да използва думата „изтезание“, тя шокираше хората и обикновено предизвикваше съчувствие, от което нямаше никаква полза.

— Това е дълга история. Известно време бях в плен през деветдесетте.

— Разбирам — внимателно каза Лоз. Помоли го да седне на кушетката и повдигна краката му така, че да легне по гръб.

— Не мисля, че мога да издържа продължителни манипулации — каза Харланд и в същото време забеляза, че болката леко е стихнала.

— Нито пък аз, сър — отвърна Лоз. Ръцете му се прехвърлиха на краката на Харланд. Прегъна първо единия крак, после и другия, като държеше капачката на коляното в дланта си.

— Какво правят мъжете в коридора? — попита Харланд.

— Оставете. — Вниманието на Лоз бе насочено другаде.

Погледът на Харланд се спря на арабския надпис, който бе окачен в простичка рамка.

— Какво пише? — попита той.

— О, това ли. Това е предупреждение срещу възгордяването и арогантността. Написано е от човек на име Ал Джазир двеста години след смъртта на Пророка. Гласи: „Благородният не претендира за благородство така както сладкодумецът не претендира за красноречие. Когато човек преувеличава своите качества, то е заради нещо, което му липсва; побойникът важничи, защото съзнава слабостта си.“

— Съвсем вярно — изкоментира Харланд.

Лоз масажира много внимателно главата на Харланд, а след това се премести зад него, плъзна пръсти надолу до средата на гърба му и ги раздвижи, като пое цялата тежест на тялото му. Въпреки че болката все още се таеше под повърхността, тя вече не бе така изгаряща и за пръв път от четири седмици Харланд се почувства в състояние да мисли.

— Катастрофата — внезапно се обади Лоз. — Това е причинило болката ви. Травмата, която сте преживял, е излязла на повърхността.

— След цялото това време?