Генри Портер - Обратен камуфлаж

— За какво са ни притрябвали ДНК проби, мамка му! — погледа на Херик бе изпълнен с леден бяс. — Единствено техните планове имат значение, а не дали сутрин пият кафе макиато или са предразположени към оплешивяване.

— Съгласен съм с Айзис — подкрепи я Лайн, който изглеждаше малко учуден от избухването й. — Мисля, че това е тъпа идея.

След като човекът с ДНК пробите си тръгна сконфузено, Лайн помогна на Херик да си проправи път до кафемашината.

— Гризе ли те нещо, Айзис? Може би ти трябва малко слънчева светлина. Самият аз се чувствам като проклет червей тук долу.

— Да, но не това ме тревожи. Цялата ни работа е твърде изолирана. Не сме се приближили ни най-малко до това да разберем плановете им. Нямаме никаква представа за ръководството им, въпреки че точно това ми казаха, че се очаква от мен, когато ме посветиха в операцията.

— Да, но всичко се свежда до това да наблюдаваме тези момчета, докато си вършат работата. Учим се през цялото време. Това е дълъг процес и може да продължи година и повече. Точно такава е добрата разузнавателна операция — пот, огорчения и здрава работа. Кой е казал, че ще е забавно?

— Всичко това е така. Но не ти ли хрумва, че като затъваме в тези микроскопични анализи, изпускаме големите неща?

— Като например?

— Като например това, което се случи с Юсеф Рахи, агента на МИ-6, който беше намерен убит в Ливан. Като това, което стана с дванадесетия човек, който се качи на полета на Рахи и се предполага, че е свързан със смъртта му. Ние не знаем и въпреки това никой не си прави труда да разбере кой е той и къде е отишъл. Ние просто приемаме, че той е извършил убийството и след това е изчезнал в пясъците на Средния изток. Защо го пренебрегваме?

— Имаш право за Рахи — отвърна Лайн. — Но останалите неща, за които говориш, поставят под съмнение политиката и самата цел на РАПТОР. Ти ги прие.

— Е, все някой трябва да ги постави под съмнение. Спомни си, тези мъже са майстори в летенето под радара. Това тук е фантастично сложна радарна система, която улавя всичко, освен очевидното.

Лайн съчувствено поклати глава, но явно не беше съгласен.

— Какво предлагаш, Айзис? Да арестуваме заподозрените и да загубим възможността да разберем кой дърпа конците им и как получават пари и инструкции? Това, което вършим тук, е да събираме животоспасяваща разузнавателна информация, която ще бъде от важно значение през следващите може би пет години. Ти създаде една истинска златна възможност. Както казва Уолтър, това е твое отроче, Айзис! За Бога!

Тя поклати глава:

— Да, но пропускаме нещо. Усещам го, но не мога да го формулирам. — Беше й неудобно, че говори по този начин. Знаеше, че в техния свят проблемите се решават с тежък труд, с логика и понякога с вдъхновение, а не с някаква налудничава женска интуиция.

— Харесва ми, че работиш с мен — усмихна й се Лайн. — Ти си истински талант. Неподправен. Но ако ще недоволстваш от това, което правим тук, може да се окаже, че ще ти бъде по-удобно да напуснеш и да се върнеш във Вохол крос. — Той се плесна по челото. — Хей, знаеш ли какво, имам идея как да те изкараме оттук за известно време, без да те губим напълно.

— И каква е тя?

— Ще ти кажа, но първо да говоря с Джим Колинс и лорд Виго. Междувременно се размърдай и се залавяй за работа.

Тя се върна на бюрото си, вдигна телефона и набра номер в Бейрут. Не след дълго й отговори познат глас. Сали Каудор предоставяше своята неизказано жизнерадостна натура на нейно разположение.

Денем Хан чуваше как бият и малтретират другите затворници в дирекцията на албанската Държавна сигурност, а нощем — техните стенания и шептенето между килиите. Все още не го бяха докоснали с пръст и той започваше малко по малко да се възстановява. Хранеха го добре, или поне редовно, с макарони, хляб и пилешки бульон. На третия ден дори доведоха лекар, който заши сцепената му от Немим устна. Лекарят подуши дъха му и му даде антибиотици за абсцеса. По време на прегледа човекът не обели и дума, но на излизане леко докосна рамото на Хан и го изгледа особено. Погледът му сякаш го претегляше и преценяваше.

Робърт Харланд се понадигна на стола в кафенето на Тридесет и първа улица и изчака спазъмът да премине от кръста към крака му. Когато болката се разля в една точка зад коляното му, той заскърца със зъби. Вече цял месец не бе в състояние да легне и трябваше да сяда възвит на една страна, с крак изпънат под определен ъгъл. Когато му се налагаше да ходи, първо трябваше бавно да разгъне фигурата си, за да се изправи, и чак след това потегляше с приведена половина на тялото и извита наляво глава. Болката бе безмилостна и напоследък, докато се влачеше по специалисти, се чудеше дали някога ще премине.