Генри Портер - Обратен камуфлаж

Той се дотътри настрана от пешеходците до едно дърво, където се пребори за територия с някакво куче, което изприпка около него, преди да изпръска другата страна на стъблото. Пое си дъх. Веднъж Ева му бе казала, че може да вдъхне болката, но сега това не му помогна. Това, което му помагаше, беше чистото уиски, което бе сипал в черното кафе. Уискито притъпяваше сетивата му и той прибягваше до него все по-често, въпреки предупреждението да не го смесва с антидепресантите, болкоуспокояващите и приспивателните.

Заоглежда се за такси, което да го закара само на шест пресечки до Емпайър Стейт Билдинг. Две свободни таксита минаха, но не забелязаха вялите помахвания от бордюра. Накрая един келнер излезе от кафето и го попита дали да му извика такси, но Харланд бе размислил. Нюйоркските таксита за него бяха точно толкова проблем, колкото и удобство. Единственият начин, по който можеше да се вози в такси, бе почти да легне на задната седалка, излагайки гърба си на пълното натоварване от друсането по неравностите и металните капаци по улиците на Манхатън. Това беше сегашният му живот — кисело, ограничено съществувание, изпълнено с препятствия. Болката беше окупирала цялото му същество и сега всичко се свеждаше до малките жестове на съпротивление, на които бе способен. Реши да върви, каквото и да му струва, по дяволите, и потегли бавно, като се насили да обърне внимание на слънцето, което ранното лято разливаше над Парк авеню. Бенджамин Джайди го споходи в мислите му.

Генералният секретар му бе позвънял в дома му сутринта от самолет нейде над Северна Африка и му бе наредил да се обади на доктор Сами Лоз. Той явно се тревожеше за мистериозното състояние на Харланд, въпреки близкоизточната криза и хилядите неща на главата му. Наистина, нараняването бе попречило на Харланд да изпълни една мисия на Западния бряг преди пристигането на Джайди в Близкия изток и той беше раздразнен. Все пак беше много вежливо от негова страна да телефонира предварително на Лоз и да издейства приемен час в програмата му за по-късно следобед.

— Прегледите при него са като чисто злато, разбираш ли, — каза Джайди. — Той ще те излекува, въобще не се съмнявам в това. Но в замяна искам от теб да се грижиш за приятеля ми. Струва ми се, че навлиза в труден период. Това е сделката, Харланд.

Беше нещо типично за Джайди да прекрати разговора, без да уточни какъв точно е трудният период, в който навлиза докторът и как той може да помогне. Ала Харланд бе чувал за Лоз и искрено се надяваше, че след процесията от специалисти по гръбначния стълб, невролози и ортопеди той ще успее да направи нещо за него.

Стигна до Пето авеню и сви надясно срещу Емпайър Стейт Билдинг. Сега слънцето напичаше в гърба му и от усилието да ходи като клоун започна обилно да се поти — нещо, което Харланд, преди толкова елегантен и стегнат, силно мразеше. Той поспря и погледна нагоре към сградата, която се бе забила в бисерното, почти бяло небе над Манхатън, и си спомни строфи, които му бе цитирал Джайди. „Тази гатанка от стомана и камък е едновременно идеалната мишена и идеалната демонстрация на ненасилие, на братство между расите. Величествена и надменна мишена, която боде небесата и посреща унищожителните самолети на половината път.“

Джайди се любуваше на града от апартамента си в кулата на ООН, когато му бе казал: „Това е написано през четиридесет и осма от Е. Б. Уайт за сградата, в която сме в момента. Една-единствена ескадра, не по-голяма от ято гъски може много бързо да сложи край на тази островна фантазия. Истинският професионалист трябва да е далновиден, не мислиш ли Харланд? Трябва да разбира нещата дори и да не знае откъде идват те. Смутни времена, Харланд. Смутни времена.“

Харланд стигна входа, където опашката от неустрашими американци се точеше около ъгъла на Тридесет и четвърта улица, премина през охраната и взе асансьора до шестдесет и четвъртия етаж. Бе благодарен за прохладата и като излезе от асансьора, спря да почине, попи лицето и врата си и съжали за уискито, което бе усилило потенето му и неприятната миризма. Огледа се. Коридорът бе доста тих, ако не се броят пъхтенето и воят на асансьорите, които се издигаха и се гмуркаха по протежение на повече от хиляда и двеста метровата височина на Емпайър Стейт. Една врата се отвори, някакъв човек с ръкавели надзърна навън и многозначително огледа Харланд, преди да се прибере. Друг мъж в далечния край на коридора, в костюм и вратовръзка също прояви силен интерес към него. Харланд извика въпроса си как да намери кабинета на доктор Лоз.