Генри Портер - Обратен камуфлаж

Двама мъже се бяха материализирали до сепарето им. В единия от тях Харланд разпозна патрицианската осанка на Сър Робърт Текман, другият беше телохранителят му. Текман постави ръка на рамото на Харланд.

— Не ставай, Боби — каза му той.

Харланд не можа да се сдържи да не се усмихне в отговор на отправената му усмивка. Винаги бе харесвал Текман и се бе възхищавал от него.

— Какво, по дяволите, правите тук, Шефе?

— О, нали знаеш — обичайните неща. Но трябва да призная, че е много приятно да посетиш Ню Йорк по това време на годината. Този град направо те кара да подскачаш като малко момче. Бях влюбен в него, когато си отбивах годинките в ООН.

Телохранителят на Текман се настани на бара и тримата останаха сами.

— Говорим за ситуацията в ООН — каза Колсън.

— Не се и съмнявам, — отвърна Текман и заинтригувано се втренчи в Харланд. — Голяма бъркотия, а Боби?

— Не мисля.

— Радвам се да го чуя, защото отстрани нещата изглеждат точно такива. Имам предвид, че Лоз не може да заживее в кабинета ти за постоянно, нали така? — Той замълча. — Мисля, че се налага да сме съвсем откровени с теб. Този Лоз ни интересува. Наблюдаваме го, макар и не така ревностно като приятелите ти от ФБР.

— Защо?

Текман се усмихна уклончиво.

— Достатъчно е да се каже, че историята му така и не ни убеди напълно.

— Но защо изобщо някога сте знаели историята му?

— Винаги сме се интересували от приятелите на Генералния секретар. Лоз привлече вниманието ни преди около година и още тогава усетихме, че не е точно това, за което се представя. Искаме от теб да останеш с него. Разбери всичко, което той знае.

— Не работя за вас — сприхаво отвърна Харланд.

— Нищо няма да компрометира позицията ти, Боби. Просто ще правиш това, което е поискал от теб Джайди и ще ни държиш в течение. Освен това, така или иначе, ще искаш да не прекъсваш връзката си с доктор Лоз, заради гърба си. — Той се подсмихна под мустак. — Чувам, че бил много добър, но се чудя дали е направил за теб всичко, на което е способен. Просто остава още нещо, което да поддържа интереса ти, нали така?

Тази мисъл бе минала през ума на Харланд предишната вечер, докато полагаше глава на бюрото си.

— Моите впечатления са, че Лоз е твърде изискан и прекалено преуспял, за да е замесен под каквато и да е форма с терористи — възрази той. — Има какво да губи. Всъщност всичко. — Зачуди се какво знаят за приятеля на Лоз, Хан. Най-вероятно нищо, иначе вече щяха да са го споменали.

— В общи линии съм съгласен с теб, но… — Текман се приведе над масата и понижи глас. — Смятам, че той може да ни отведе до нещо много важно и искам да му позволиш да те вземе със себе си. Дори няма нужда да ни казваш каквото и да е. Трябва само да знаеш, че постоянно сме с теб.

— Щом сте убедени, че той крие нещо, защо не работите съвместно с ФБР? Предоставяте си разузнавателна информация за подобни неща. Защо не и сега?

— Той не крие нищо, той има нещо за споделяне. Сигурен съм, че ФБР не правят разлика. — Шефа поклати обезпокоено глава. — Всичко стана ужасно сложно, нали? Имам предвид това, което вършим. Сега, кажи как си?

Колсън стана от масата и отиде да се присъедини към телохранителя на Текман.

— Няма много за казване — отвърна Харланд.

— Някакви вести от нея? Чух, че нещата между вас не са били леки.

Харланд не обичаше да говори за Ева, защото му беше почти невъзможно да изрече свързано изречение за изчезването й, още повече пред Текман, който беше осведомен за работата й за британското разузнаване и знаеше историята им. Харланд бе в Азербайджан за няколко дни. При завръщането си откри, че Ева е изнесла някои свои вещи и беше напуснала работата си на Уолстрийт, където се бе занимавала с инвестиции в Източна Европа. Без да остави бележка, без да позвъни, без следа от движение по общата им сметка и по кредитните й карти. Бе отишъл в Карлсбад, Чехия, да я търси. Никаква следа. Просторният апартамент, в който бе живяла с майка си, бе преотдаден и не бе оставен адрес за препращане на кореспонденцията. Ева Рат бе изчезнала отново. Не, нещата далече не бяха лесни.

— Боби, за нас ще е удоволствие да ти помогнем. Ако смяташ, че има нещо, което бихме могли да направим, знаеш, че само трябва да кажеш.

— Благодаря!

— Смяташ, че е жива?

— Да. — Защо да не каже на някого, помисли си той. Защо да не признае какво мисли наистина, вместо да продължава с тази шибана тайнственост? — Смятам… Смятам, че тя просто е решила, че нещата между нас няма да потръгнат, и вместо болезнените обяснения е решила да си тръгне. Типично за нея. — Това, че произнесе думите на глас, не го накара да се почувства по-добре.