Генри Портер - Обратен камуфлаж

— Да, така е — рязко й отвърна той.

Върнаха се в Хоуплоу хауз и баща й изчезна в кабинета си, където стръкчетата, парченцата и късчетата, събрани по време на разходката, бяха сложени за мумифициране в памучен плат. По-късно се появи, стиснал кастронен плик.

— Открих това оня ден — каза той. — Реших, че трябва да го вземеш. Не мога да го открия от години.

Тя отвори плика и вътре откри стара черно-бяла фотография в рамка, на която бяха с майка си — превити от смях под слънчевата светлина на един отдавна отминал следобед.

Биеха Хан, без да се стараят особено, просто между другото, като естествена част от ежедневието в ареста. Това му вдъхваше надежда по един превратен начин. Докато седеше окован за стола в стаята за разпити на първия етаж и слушаше играта на децата в слънчевия двор отвън, той си мислеше, че ако полицаите го смятаха за важна птица, то те щяха да се постараят да го предадат на по-висшите инстанции без сцепена устна, подуто око и натъртени ребра.

Полицейският капитан, мъж на име Немим, си бе тръгнал. Хан седеше почтително и бездиханно и се надяваше, че изглежда усмирен. Горещият следобед се точеше бавно. Един самотен полицай седеше на стола си и подпираше стената. В скута му лежеше стара карабина 303. Хан си помисли, че сигурно щеше да успее да го надвие, ако съумее да ги убеди да махнат — примерно за молитвата — белезниците му и след това да се прехвърли през прозореца в двора. Но после накъде? Нямаше сили да бяга. Бе уловил отражението си в огледалото на полицейската камионетка на идване и едва разпозна себе си в изнемощелия образ. Изглеждаше обречен, също като бедните пакистанци на шосето. По-добре да потърпи още малко, да поеме някаква храна, да поспи и да обмисли план.

Капитан Немим се върна с тесте документи и отворен тефтер в ръце и сложи край на обсъжданията с неговото вътрешно „аз“. В изражението му се бе появила нотка на живо любопитство. Хан разбра, че капитанът вижда в негово лице благоприятна възможност, дар от съдбата за един офицер, който говори английски и таи амбиции, много по-големи от поста му на началник на управление, запиляно из планините.

— И така г-н Хан, а може би г-н Ясур? Как да ви наричаме?

— Хан, г-н Хан.

— В такъв случай, защо носите тези документи на името на г-н Ясур?

— Г-н Ясур умря, докато ни преследваха македонските сили за сигурност. Взех вещите му, за да мога да уведомя семейството му, когато съм в безопасност.

— А, да, група терористи, екзекутирани от македонците. С тях ли бяхте?

— Да, а също и Ясур. Но ние не бяхме терористи. Трябва да ми вярвате. Той беше палестинец. Беглец. Умря от инфаркт по време на бягството ни.

— Естествено, ние албанци сме свикнали с тези истории за терористи. За македонци и гърци ние всички терористи, така че не им вярва на приказки. Но според македонска армия на шосето имало осем терористи.

— Точно така. Просто търсехме работа. Искахме да отидем в Гърция. Мъжете, които бяха с мен, са невинни до един. Никой не носеше оръжие.

— Но, г-н Хан, вие не разбира какво говоря. Може би нарочно?

— Не, не. Опитвам се да разбера какво искате.

— Твърдят, имало седем терористи и още един, който избягал, след като наръгал македонски войник.

— Да, така е. Аз бях. Намушках го и взех оръжието му.

— Погледнете тези снимки, г-н Хан. — Капитан Немим със замах разгърна един вестник и му показа фотография, заснета в моргата в Скопие. Седем трупа, наредени в редица, а в краката им автоматични оръжия, пистолети и гранатомети. Хан позна телата — кюрдското трио, пакистанците и останалите, наредени като трофеи, а убийците им застанали зад тях.

— Те не носеха тези оръжия — каза той.

— Знаем това — отвърна Немим. — Това оръжия, които македонските сили за сигурност използват. Но вие отново не ме разбира. Аз не глупав човек, г-н Хан. Разбирате? Кой е господина от Палестина, моля?

Хан се втренчи в снимката.

— Няма го тук. Сигурно са го оставили на хълма. Може и да не са го открили.

— Но казвате, че седем мъже били убити. Тук има седем тела, а къде г-н Ясур?

— Чакайте — Хан още веднъж преброи на ум членовете на групата.

— Може бил е дух. Може този Ясур хвръкнал. — Немим изглеждаше доволен от сарказма си. Той погледна към младшия офицер, който беше влязъл в стаята, сякаш му казваше: „Така се правят тези работи, гледай майстора в действие, гледай как се стига далече.“

— Войникът, когото раних, знаеше, че сме избягали двама души. Би трябвало да е докладвал това на старшия си офицер. В нашата група бяхме деветима.