Генри Портер - Обратен камуфлаж

— Не, това те казват. Македонците обичат да се надуват с такива убийства, така че защо лъже? Те казва седем човека убити и един избягал. Това си ти. Няма друг човек.

— Но те видяха другия човек…

Немим поклати глава.

— Не е имало друг мъж.

Последва бърза размяна на реплики с младшия офицер, по време на която очите на Немим и за миг не се откъснаха от Хан. След това другият офицер излезе и Немим доволно скръсти ръце на масата.

— Вие знаете, че в групата нямаше терористи — каза Хан. — Сам казахте, че това са оръжия на македонците. Защо ме държите тук?

— Трябва да разберем кой сте. Говорих с г-н Вайгелис. — Той кимна няколко пъти, за да покаже, че това е само един от многото козове, които крие. — Г-н Вайгелис казва, че сте боец. Той видял ви да напада силите за сигурност с автомат, а после вие наранили негови хора с глава и ръка, ей така… — Той замахна назад с лакът и нанесе въображаем удар с глава. — Той казва, вие професионален муджахидин. И вие казва на него, че муджахидин. Вие казва това на г-н Вайгелис.

— Затова той дава вас на г-н Бериша, а г-н Бериша дава вас на мен. Те са добри мъже.

Хан оклюма и увеси рамене изтощен и отчаян.

— Добри мъже? — каза той. — Какво карат на брега, фъстъци и кока-кола? Това ли са добрите мъже във вашата страна, капитан Немим? Не, те са наркотрафиканти. Ако това са добрите албанци, то жалко за страната ви!

Немим се наведе и го зашлеви по двете бузи с опакото на ръката си.

— Кой си ти?! — изкрещя той. — Какво правиш тук в нашата страна?

В устата на Хан се разнесе прогнил вкус. Отначало той го възприе като физическа проява на страха си, но след това осъзна, че плесникът по лявата му буза сигурно е спукал абсцес. Не бе мил зъбите си както трябва повече от месец и знаеше, че венецът му е подут. В Афганистан редовно бе развивал такива инфекции, пукаше абсцесите си сам и се лекуваше, като често изплакваше уста със солена вода. Предполагаше, че така и не е успял да почисти бактериите и с времето те са причинили нов абсцес. Бликналата в устата му гнилоч бе нещо съвсем различно и той се отврати — от вкуса, а като се замисли, и от зловонието, което се надигна от всяка част на тялото му и сякаш изпълни стаята.

— Ще ви разкажа за себе си, капитане, но първо да се измия. Трябва да се измия, сър! Можете да ме удряте колкото си искате, но ще говоря по-добре, ако ми позволите да го направя. Моята религия ми повелява да се измия, преди да се помоля довечера.

Капитанът обмисли чутото няколко секунди, след това нареди нещо на полицая пред вратата. Заведоха Хан до малка нащърбена мивка в задната част на сградата, под която имаше голям съд с вода. Той взе сапуна и за десет минути изми цялото си тяло. Изплакна устата си още веднъж и се подсуши с края на ризата си.

Седна срещу Немим с твърдото намерение да внесе нотка здрав разум в разпита.

— Казах на Вайгелис, че съм муджахидински боец, защото исках да ме приеме — започна той. — Исках да избягам и се нуждаех от помощта му, затова извиках на глас първото, което ми хрумна. Причината, поради която нараних хората му, бе, че трима от тях се опитаха да ме насилят. Знаете какво имам предвид. Всеки мъж с чест би направил същото.

— Преди това откъде идва?

— България, Турция, Иран.

— С всички тези мъже?

— Не, събрахме се в Турция. След това влязохме в България с камион, но там многократно ни мамиха. Един човек обеща да ни прехвърли в Гърция с лодка, но открадна парите ни. Нямаше никаква лодка.

— Казвате, че сте Карим Хан, не Ясур… — капитанът провери бележките и картата за самоличност пред себе си. — Не Ясур ал — Яхез. Или Ясур Фейсал или Ясур Бахажи. Човекът с много имена. Ти не си той.

— Не, аз съм Карим Хан.

— Как мога да вярвам това?

— Защото е истина. Погледнете снимката му. По-млад е от мен и е различен. Погледнете го, косата на Ясур е къдрава. Моята коса е права. — Той се попипа по мократа глава.

Немим сви рамене и заразглежда снимката в паспорта на Хан.

— Защо ти не черен като човек от Пакистан? Ти си като арабски човек, мисля. Ти си палестински терорист, не? Ти си мистър Ясур? — Той вдигна една-две страници от паспорта и ги проучи на светлината на крушката над тях, около която се виеше рояк малки черни мухи. Той сбърчи чело, сложи паспорта на масата и започна да стърже по страницата, на която бяха личните данни на Хан и снимката му.

— Този паспорт е променен… тук. — Той протегна паспорта така, че да се вижда мястото, където датата, на която изтичаше паспортът, бе променена. — И тук, хартията. Къде е хартията? Защо тук няма хартия?