Генри Портер - Обратен камуфлаж

Скендер поклати глава и вдиша внимателно, сякаш се боеше, че отново може да подразни дробовете си.

— Кажи на г-н Бериша, че ще разговарям с него само ако заплати за медицинската помощ, която ти трябва.

— Не мога да му кажа това — Скендер изглеждаше шокиран. — Не можеш да се пазариш с г-н Бериша. Г-н Бериша е шефът тук.

Шофьорът ги накара да повторят всичко, за което бяха говорили, докато пресушаваше бутилката. После главата му започна да клюма. Той се изправи, изгони кучетата и обяви, че ще реши какво да прави на следващата сутрин. Дотогава и двамата, Скендер и Хан, щяха да спят под стража в обора. Скендер сякаш бе очаквал това и без да се оплаква, легна на едно грубо одеяло и се зави със свободния му край. Срязаха въжето, с което беше вързан Хан, и хвърлиха вещите му в краката му. Той ги подреди, ала вместо да разгъне одеялото си, се подпря на стената и се опита да не мисли за миризмата на изпражнения, която се просмукваше под стената. Всичките му страхове, че може да заспи прекалено дълбоко, се изпариха, когато чу идващи от къщата звуци — крясъци на жена, която бият и изнасилват, шум, който не можеше да сгреши с друг.

Хан погледна към Скендер, който вдигна ръце в знак на безизходица и се опита да отвлече вниманието им от убийствената врява в съседство:

— В кой квартал на Лондон си живял?

Хан отговори, че заедно с други студенти са живели в апартамент в Камдън таун.

— Аз живях в Хокстън — каза Скендер. — Там бях щастлив. — Кашлицата му го затисна отново, сега по-стържеща отпреди.

Хан слуша известно време, след това опипа дъното на панталоните си и тихичко разпра малко от шева. Измъкна навити на руло пари, ролката беше малко по-дебела от цигара. Той се изправи, придвижи се странично по стената до Скендер и постави четирите двадесетдоларови банкноти — половината от парите, които му бяха останали — в дланта му.

— Това ще ти осигури преглед при лекар и малко лекарства. Както изглежда, на мен може и да не ми потрябват.

Скендер поклати глава, но ръката му стисна банкнотите.

— Благодаря ти, г-н Хан!

— Той извади късче молив от джоба си и го подаде на Хан, който бързо написа кратко съобщение на една от трите пощенски картички, които му бяха останали.

— Искам да изпратиш това до Америка по въздушна поща. Ако ме убият, моля те, напиши на отделно място до адреса как и къде съм умрял! Разбираш ли?! Кажи му какво се е случило с мен.

Скендер взе картичката и я пъхна под дрехите си. Хан отстъпи назад до вързопа си и зачака шанса си за бягство, като си мислеше, че никога досега не е бил в толкова окаяно и опасно положение. Бериша, разсъждаваше той, вероятно бе луд. Имаше чувството, че на човек, попаднал на пътя на Бериша, можеше да се случи всичко. Известно време слуша гласа на младата жена, чиито стенания и протести се редуваха, докато звукът на телевизора не бе усилен и шумът на футболен мач не заглуши думите й.

Следващото, което разбра, беше, че се е съмнало. Събуди се и видя Бериша да седи недалеч от него с чаша в ръка. Беше облечен в спортен екип: кецове със златната емблема на „Найк“ и чудато американско футболно яке с бродиран от едната му страна дракон. До него стоеше Скендер и двама мъже в униформа.

— Г-н Бериша взе решение — извинително каза Скендер. — Трябва да вървиш с тези мъже от полицията.

Айзис Херик бе посрещната на гара Нюкясъл от баща й, който си беше купил нова кола — заместник на тъмносиния „Хъмбър супер снайп“, който бе сполетян от неясно каква съдба преди месец. „Армстронг сидели сапфир“-а бе по-стар и не толкова улегнал. Херик го огледа без много ентусиазъм, но пътуването до Хоуплоу вилидж, на двайсетина километра отвъд границата с Шотландия, мина без инциденти и колата май ощастливяваше баща й. Когато се заизкачваха по хълмовете, покрити с меката зеленина на орловата папрат, настроението й се повиши и тя каза на баща си, че си е променила мнението за „Сапфир“-а.

Не успяха да си поговорят като хората, преди да обядват. След като хапнаха, излязоха да се поразходят до Хоуплоу камп, крепост от желязната епоха, която се намираше над къщата. Стигнаха до плоска скала, в която имаше издълбани древни пръстеновидни улеи, и седнаха. Темата бе нова за тях, досега никога не бяха разговаряли за работата й, какво остава да обсъждат отделни операции. Херик си помисли, че и за двамата ще бъде неловко. Ала баща й я слушаше внимателно, зареял поглед на юг с очи, насълзени от бриза, и от време на време настояваше за повече подробности.