Генри Портер - Обратен камуфлаж

Извъртя се бързо към третото момче. Нямаше нужда да го напада, то бе отскочило настрани и стоеше с вдигнати ръце и лукава усмивка на лице, сякаш за да му внуши, че цялата работа е била една безобидна дебелашка шега. Хан пооправи дрехите си и се изкачи на ръба на ямата, където завари Вайгелис да съзерцава разигралата се сцена. Той бе затъкнал ръце в колана на кадифените си панталони и стискаше калашника на Хан под мишницата.

— Тези мъже лайно — каза той, презрително навирил брада. — Тези мъже, те шибан прасета. Аз съжалява за такива гостоприемство. Те… — Думите му убягнаха, той поклати глава, подаде автомата на Хан и в същото време протегна ръка към пистолета, отнет от младежа. Щом Вайгелис докопа пистолета, той издърпа автомата обратно от ръцете на Хан. — Сега върви с мен, муджахидин.

След минута-две двамата наранени мъже с олюляване се изкатериха по ръба на трапа. Лицата им бяха окървавени. Носът на Зек бе разцепен и се подуваше. Те отидоха при Вайгелис и Хан разбра, че молят главатаря си да им разреши да го убият. В отговор Вайгелис стисна Зек за ухото и започна да налага младежа по главата под звуците на тирада ругатни.

Няколко минути по-късно потеглиха. Вайгелис вървеше начело на колоната, а Хан точно зад него, придружен от двама по-възрастни мъже, на които бе наредено да го наглеждат. Вървяха по прегорелите пътеки четири или пет часа. Когато слънцето се скри зад планините, стигнаха до проправен от сечище път, покрит с олющена дървесна кора. Завързаха мулетата за дърветата и животните наведоха глави, запръхтяха и зариха с копита. Мъжете стояха прави около тях, пушеха и гледаха надолу към планината.

Скоро Хан видя светлините на камион да разсичат гората и чу измъчения вой на мотора и честата смяна на предавките. Мъжете започнаха да разпрягат мулетата, но Вайгелис ги спря. Нареди им да застанат в средата на пътя с насочено оръжие. Камионът се появи след няколко минути и спря. Около дванадесет въоръжени до зъби мъже тромаво се смъкнаха от каросерията и осветиха с фенерчета лицата на мъжете на пътя. Вайгелис тръгна напред. След като разпозна шофьора на камиона, той направи знак на останалите да доведат мулетата и да ги разтоварят.

Хан се бе усъмнил доста отдавна, че Вайгелис и бандата му не са бунтовници, а са замесени в контрабандата с наркотици, затова не бе ни най-малко изненадан, когато видя шофьорът да цепва с ножа си едно от плътно натъпканите чувалчета, разтоварени на задния капак на каросерията и да опитва съдържанието му. Избираше напосоки по едно чувалче от товара на всяко муле и пробваше.

Стана време за тръгване и мъжете от двете различни групи застанаха в две редици с лице един към друг. Вайгелис посочи един от мъжете в отсрещната редица и му помаха да приближи. Хан се досети, че разменят заложници. Сега бе ред на шофьора. Вайгелис се приближи плътно до Хан, прегърна го през рамо и го издърпа назад, извън светлините на фаровете. Номерът сработи идеално. Шофьорът се приближи до тях, обгърна с ръка другото рамо на Хан и го насочи към камиона. Вайгелис се засмя и измърмори:

— Муджахидин лайно също.

Захвърлиха Хан в каросерията и повече не му обърнаха внимание. Камионът се спусна по планината, а след това се задруса към крайбрежието през някакво равно поле. Два часа по-късно, камионът внезапно отби от пътя, спусна се по надолнището на черен път с дълбоки коловози, раздруса се и спря. Мъжете се прехвърлиха през канатите на каросерията, разтовариха чувалчетата и ги пренесоха до един кей, на който бе вързана моторна лодка. Хан успя да забележи очертанията на моторницата в тъмнината и чу пърпорещият мотор да вдига пръски в лекото вълнение.

Отправиха се по обратния път нагоре в планината и след още два часа пристигнаха в малко, почти изоставено селце. Спряха в някакъв селскостопански двор. Котки се разбягаха в светлините на фаровете, залаяха кучета. Тук следите от някогашния селскостопански бит се смесваха в нелеп хаос с трофеите от трафика на наркотици. Виждаха се обори, рухнала каруца и купа напластено сено, но също така голяма сателитна чиния и два еднакви черни джипа, чиито брони бяха привързани с вериги към метален дирек. Хан плахо пристъпи в светлината на фаровете, тялото му бе схванато от пътуването в каросерията. Щом мъжете зърнаха лицето му, напълно непознато за тях, се надигна врява. Един през друг започнаха да го дърпат, да плюят в лицето му, ритаха го и го налагаха с прикладите на пушките си. В съзнанието на Хан нямаше и капка съмнение, че това са последните му мигове на този свят. Ала гневът им утихна и шофьорът, който го беше избрал измежду хората на Вайгелис, се приближи и го огледа от глава до пети. Той не спираше да мърмори под нос, псуваше, кълнеше, задаваше въпроси. Единственото, което Хан успя да стори, бе да се усмихне идиотски и да каже: