Генри Портер - Обратен камуфлаж

Тя отиде до бюрото си, взе си чантата и остави бележка, че няма да е на работа два дни и ако има някакви проблеми, да се обадят на Гътри или Спелинг. Видя няколко души — сенките, които винаги наобикаляха Вохол крос нощем — но никаква следа от Долф, Cap или Лапинг, които, бе убедена в това, вече считаха за нейни съконспиратори. Щяха да се срещнат и с тях, но тя не смяташе, че ще ги подложат на пълната манипулация с мадам Селви, Уолтър Виго и енигматичната двойка от МРК.

Тя напусна сградата, като преди това прибра мобилния си телефон, който винаги трябваше да оставя на влизане. Като излезе на мрачната ничия земя на дигата Албърт, тя видя, че има текстово съобщение: „Питие довечера по всяко време — Долф.“ Тя Написа в отговор: „Не благодр. Смъртно уморена.“

Хан очакваше, че след като преминат македонската граница, албанците ще се спуснат в долината, но те продължиха навътре в планините, като се придвижваха по все по-неутъпкани и опасни пътеки. Мулетата поспираха от време на време, пръхтяха и се отърсваха, сякаш за да наместят товара си. След първоначалната размяна на реплики с главатаря, който се представи с името Вайгелис, те почти не говореха с Хан и изглеждаха твърдо решени да оставят зад себе си колкото се може по-голямо разстояние преди пладне. Двама юноши се влачеха подире му, очевидно обзети от размисли за него и вързопа с вещите му, който младежите току мушкаха с пръчките си. Той се извърна и им се ухили, но единственото, което получи в отговор, бе намусена гримаса в смисъл „гледай къде вървиш“.

Когато слънцето застана точно над главите им, те спряха в сянката на няколко бора и наклякаха, за да похапнат малко сушено месо и лучена яхния, която носеха във високи канчета. Предложиха му от яхнията с думите: „Конлек, яж, Конлек.“ Той на свой ред им предложи от храната, открадната от македонската кухня, и помоли за вода. Подадоха му грубо вода и сега май се майтапеха за негова сметка. Той се усмихна, кимна и им благодари. Спомняше си какво му бяха разказвали в Босна — истории за диващина и безумни кланета сред мюсюлманските братовчеди в Албания. В продължение на близо тридесет години Албания бе единствената официално провъзгласена атеистична държава и по времето на Енвер Ходжа народът й бе разрушил джамиите или ги бе превърнал в кина и складове. Тръпки побиваха цивилизованите босненци при мисълта за варварщината на случилото се при комунистическия режим. Какво пък, помисли си той, бе виждал подобни неща в Афганистан, без да предприеме нищо: разрушаването на паметници, екзекуцията на хленчещо хлапе, заловено да слуша музикална касета. Бе свидетел на всичко това и, волно или неволно, бе част от него.

След като се нахраниха, албанците се разпръснаха из гората да спят, като оставиха двамина да пазят мулетата. Хан се излегна на постелята от борови иглички, на която бе седял досега, гушна автомата и вързопа до корема си и си каза, че трябва да си отпочине, докато има възможност. Затвори очи в мъртвешката тишина на сухата гора и заспа с мисълта, че сега ще трябва да се добере до Италия, а не до Гърция. Хората там бяха по-толерантни.

Струваше му се, че се е събудил само след миг. Някой подръпваше автомата му. До бузата му бе опряно дулото на пистолет. Погледна нагоре. Двамата младежи, които го преследваха сутринта, стояха приведени от двете му страни.

— Ела, муджахидин. Добре. Ела. — Зад тях Зек, един от пазачите на мулетата, настъпи калашника му, който единият от младежите внимателно издърпа от ръцете му. Другият младеж отдръпна пистолета от лицето му.

— Добре, муджахидин. Ела! — Зек, жилав, около двадесет и пет годишен мъж, им направи знак да побързат. Хан се изправи и се отърси от хватката им. Не знаеше какво искат от него, но бяха отнели автомата му и трябваше да тръгне с тях. Отидоха до един трап на около петдесетина метра от мястото, където другите спяха, и грубо го сръгаха по склона. На Хан му мина през ума, че се досеща какво се канеха да направят. Смятаха да го застрелят, а после, може би да кажат, че той е започнал престрелката или пък просто да го захвърлят в дерето, покрай което бяха минали няколко минути преди да навлязат в гората. Той вдигна и двете си ръце и посегна към рамото на Зек с жест, сякаш приветства хрумването им.

Зек нареди на двамата младежи да задържат Хан над едно повалено в трапа дърво и разпаса панталона си, под който се показаха гранясали от мръсотия гащи. Със заинтересования си поглед Хан още веднъж се опита да ги убеди, че е повече от щастлив и наистина се радва от възможността да им угоди. Дори започна да разкопчава собствените си панталони. Те го обърнаха и яростно насилиха главата му надолу върху дънера на дървото. Миризмата на хумус и смола го удари в ноздрите. Хвърли поглед назад под ръката на младежа и видя Зек да се подготвя. Похотта беше изцедила всяка друга емоция от изражението му и той изсъска на другите двама да побързат. Хан разкрачи крака, за да се покаже сговорчив и се размърда с лек сладострастен стон. Младежът, опрял пистолета в главата му, се изкикоти, отпусна хватката си и размени ръцете, с които държеше оръжието, за да може да свали панталоните му. Това беше моментът, който Хан чакаше. Той се измъкна изпод ръката на младия мъж, сграбчи дулото на пистолета, заби на два пъти левия си лакът в лицето му и го повали на земята. Движението му го изправи лице в лице със Зек, по чието изражение се разля ужас. Той успя само да се усмихне неловко, преди Хан да го блъсне с глава в челото. Хан сграбчи рамената му и го нокаутира с втори удар с глава.